Катрин Стоун - Пламък и лед

Сигурна бе, че е видяла похитителя. Едва сега си даде сметка, че й се е сторил подозрителен, но не си спомняше какво е предизвикало подозрението й.

— Знаем кой е — прекъсна я Лукас.

— Така ли? — измънка тя. Естествено, че вече е разкрил самоличността на извършителя. Как иначе би открил телефонния номер на лицето, което очакваше обаждането му? Розалин Сейнт Джон имаше право да я нарича недодялана глупачка… — Много се радвам…

Понечи да се обърне, да избяга, да освободи от присъствието си този надменен човек.

Гласът му я спря:

— Спомняш ли си какво носеше? — Сега говореше любезно, сякаш бяха съюзници, а не хора, сключили сделка — ексклузивно интервю в замяна на мълчание.

— Да. На шията му висеше стетоскоп.

Тъмносивите очи на непознатия развеселено проблеснаха — бяха като искрици, издаващи чувствеността му.

— Попитах как бе облечен.

— Моля? А, да… Памучна риза, бежов панталон, мокасини, лъснати до блясък… Изглеждаше като млад служител в преуспяваща фирма. „И напълно откачен“ — добави мислено.

— Значи не е бил с бяла престилка, така ли?

— Да, не носеше престилка. Останах с впечатлението, че кабинетът му е наблизо.

— Забеляза ли нещо в ръцете му?

— Не.

— А в джобовете му?

До този момент Гейлън държеше ръцете си в големите джобове на безформеното си палто и нервно свиваше юмруци. Ала сега затвори очи, опитвайки да си спомни подробности за човека, когото бе видяла. Машинално извади ръката си от джоба и я притисна до сърцето си.

— Тук… в горното му джобче… имаше пакет цигари.

Лукас едва сдържа смеха си, като видя какво е избродирано върху тюркоазно синята ръкавица с един пръст — тъмночервена коледна елха, украсена със сребристи гирлянди, а на върха й се мъдреше лилава звезда.

— А можеш ли да си спомниш какво имаше в джобовете на панталоните му?

Тя не отвори очи, само ръката й се спусна надолу, елхичката с лилавата звезда се насочи към левия джоб на грозното палто.

— Забелязах ето тук нещо с размерите на юмрук… Беше яйцевидно… не… май имаше формата на шишарка…

„Значи Антъни Ройс не е излъгал, че е въоръжен с граната“ — помисли Лукас.

В този миг яркосините очи на младата жена се отвориха широко и тя възкликна задавено — очевидно се бе досетила какъв е бил предметът с форма на шишарка.

— Забеляза ли нещо в другия му джоб? — попита той, сякаш не бе видял реакцията й.

— Още два пакета цигари — прошепна Гейлън и извърна очи. Погледът й попадна на трите пакета цигари до телефона. Единият бе вече преполовен.

— Нещо друго? Пистолет? — продължи да я разпитва непознатият, палейки поредна цигара.

— Не, не!

— Добре — усмихна се Лукас. — Излиза, че си имаме работа с млад интелигент, въоръжен с три пакета цигари и една граната. — Забеляза тревожно разширените очи на журналистката и неочаквано изпита необяснимо желание да я успокои: — Няма страшно, госпожице Чандлър. Изглежда, скоро ще се видим отново, за да дам обещаното интервю.

— Изумително постижение, скъпа! — произнесе познат глас, когато Гейлън излезе от караваната и за миг спря, докато очите й се приспособят към мрака. Топлите думи сякаш прогониха нощния студ.

Тя примигна, като Видя Адам Вон, титулярния водещ на новинарските емисии на Кей Си Ар, красив като филмов актьор и интелигентен като университетски преподавател. За съжаление помежду им не беше припламнала онази искра, която допада на телевизионната аудитория. Гейлън знаеше, че всичко е по нейна вина. Адам бе много мил с нея и бе толкова популярен, че въпреки провала й зрителите бяха останали верни на Кей Си Ар.

— Здравей, Адам — отвърна тя. — Дано си искрен.

— Буквално съм поразен! Всеки журналист, включително моя милост, би дал мило и драго да го допуснат в „светилището“. Признавам, че когато Пол ми съобщи как си тръгнала насам — посочи застаналия наблизо оператор, — помислих, че си фантазира. Оказа се обаче, че не съм жертва на зрителна измама! С очите си видях да излизаш от караваната, в която не допускат представители на медиите. Как го постигна?

— Ами… хрумна ми нещо и реших да го споделя с човека, който ръководи операцията.

— И господин лейтенантът явно се е заинтересувал от хрумването ти — усмихна се Адам Вон.

— Лейтенант ли? За кого говориш?

— Предполагам, че си се срещнала с Лукас Хънтър.

— Не може да бъде! Не знаех, че се е върнал от Австралия.

— Тази вечер е кацнал и от летището е дошъл право тук.