Иън Макюън - На плажа Чезъл

Момчето, което му бе отговорило, се спусна да прибере чиниите. Колегата му остана отвън да сипва второто — печеното. Количката с ястията не можеше да влезе в сватбения апартамент, за да им сервират както му е редът, поради двете стъпала, които отделяха нивото на стаите от коридора — причината бе некачествено проектиране, когато в средата на осемнайсети век елизабетинската сграда била модернизирана и преустроена в джорджианска.

Двамата за кратко останаха насаме, въпреки че отвън се долавяше стърженето на лъжиците по съдовете и шепотът на момчетата край отворената врата. Едуард сложи ръката си върху ръката на Флорънс и за стотен път през този ден й прошепна „Обичам те“, а тя веднага му отвърна със същото и го каза наистина искрено.

Едуард бе завършил с отличие история в Юнивърсити Колидж в Лондон. В продължение на три кратки години бе учил за войни и въстания, за периоди на масов глад и чума, за създаване и падане на империи, за революции, погубвали децата си, за земеделски мъки, работническа нищета, за жестокостите на управляващите класи — ярки картини на потисничество, несгоди и изгубени надежди. Той ясно съзнаваше на какви ограничения и оскъдици е бил обречен животът на хората поколения наред. На фона на историята годините на мир и просперитет, които Англия преживяваше в момента, бяха нещо рядко, а на техния фон неговото и на Флорънс щастие бе изключително, дори уникално явление. Последната си година посвети на специално изследване на теорията за „великата личност“ в историята — наистина ли е остаряло да се смята, че силните индивиди са в състояние да променят националните съдбини? Преподавателят му определено мислеше така. Според него Историята с голяма буква се тласкаше от неизбежни движещи сили към неизбежни и необходими цели и не след дълго този факт щеше да се смята за научно обоснован. Но биографиите, които Едуард подробно изучи — на Цезар, Карл Велики, Фридрих Втори, Екатерина Велика, Нелсън и Наполеон (Сталин бе пропуснал по настояване на преподавателя си), — в голяма степен подсказваха обратното. Едуард се стремеше да докаже, че един безмилостен индивид, с помощта само на гол опортюнизъм и доза късмет може да промени съдбите на милиони — това бе инакомислещо заключение, за което му писаха „много добър“ с минус, та едва не му развалиха отличната диплома.

Междувременно откри, че дори легендарните успехи не носят много щастие, а само увеличават неудовлетвореността и изострят амбициите. Докато сутринта се обличаше за сватбата (фрак, цилиндър и обилно напръскване с одеколон), си каза, че навярно нито един от хората в списъка му не бе изпитвал неговото задоволство. Въодушевлението му само по себе си бе форма на величие. Та той беше един великолепно реализирал се или почти реализирал се мъж. На двайсет и две годишна възраст ги бе засенчил вече всичките.

Сега се вглеждаше в жена си, в напръсканите с точици лешниково кафяви ириси, в чистото бяло на очите й с едва загатнати отсенки на бледо млечносиньо. Клепките й бяха гъсти и тъмни — като на дете. Имаше нещо детско и в тържественото спокойствие на лицето й. А то бе красиво и сякаш изваяно, на определена светлина напомняше на лицето на коренна американка — индианка от знатно потекло. Флорънс имаше широка долна челюст и открита и непринудена усмивка, която достигаше чак до бръчиците в ъгълчетата на очите й. Бе с едър кокал — някои от матроните на сватбата компетентно коментираха широките й хълбоци. Гърдите й, които Едуард бе хващал и дори целувал, макар и съвсем недостатъчно, бяха малки. Цигуларските й пръсти и длани бяха бели и яки, също като дългите й ръце — в училище хвърлянето на копие й се бе удавало много добре.

Едуард никога не се бе интересувал от класическа музика, но сега започваше да научава игривия й жаргон — легато, пицикато, кон брио . С упорито и постоянно слушане постепенно свикна да разпознава и дори да харесва някои произведения. Особено го вълнуваше едно от онези, които тя свиреше с приятелите си. Когато се упражняваше в гами и арпежи у дома си, тя обхващаше косата си с кариока и тази мила подробност го караше да мечтае за дъщерята, която един ден можеха да имат. Флорънс свиреше гъвкаво и прецизно и бе известна с богатството на звука, който извличаше от цигулката си. Един от преподавателите й бе казал, че никога не е срещал студент, който да свири отворени струни с подобна топлота. Когато заставаше пред статива в залата за репетиции в Лондон или в стаята си в къщата на родителите си в Оксфорд заедно с изтегнатия на леглото Едуард, който я наблюдаваше и я желаеше, стойката й бе изящна — с изправен гръб и гордо вдигната глава, тя четеше нотите с властно, почти надменно изражение, което дълбоко го вълнуваше. В погледа й имаше невероятна сигурност, невероятно познаване на пътя към насладата.