Ерика Бауърмайстър: Училище за вкусове и аромати

— Мама излиза за малко — утеши я Клер.

— Не отивай — възпротиви се дъщеря й и заплака. Бебето, гневно от прекъсването, забесня още по-ожесточено.

— Луси, мама ще се учи да готви — намеси се Джеймс насред шумотевицата. — Ще бъде забавно, нали?

— Не е нужно да готвиш… Фъстъчено масло…

— Но мама ще се научи да готви спагети и хляб, и разни вкуснотии, може би дори риба — добави Джеймс възторжено.

Клер изтръпна. Страхът на Луси от тъмното едва наскоро бе облекчен с придобиването на приветлива групичка тетри, които плуваха в сиянието на аквариума до леглото й.

— Мама ще готви риба?

— Не, не, разбира се, че не — успокои я Клер, намирайки убежище в неведението си, защото, осъзна тя, всъщност нямаше представа какво ще прави. Курсът по готварство дори не беше нейна идея, беше подарък от майка й, и все още не беше сигурна дали да се чувства засегната или заинтригувана.

Луси вдигна поглед, чудейки се дали да вярва на майка си, и Клер се възползва от разсейването й, за да се освободи и да хукне към колата. Запали колата и маха с искрена веселост до края на пряката, където отби разтреперана.

— Не можеш да правиш това — каза си. — Завършила си колеж. Не можеш да оставиш дома си и да отидеш на курс по готварство.

Подуши нещо и погледна към ризата си. Бебето се беше изплюло на яката й. Грабна кърпичка от седалката, наплюнчи я и изтърка петното.

Курсът по готварство се провеждаше в ресторант на име „При Лилиан“. Намираше се на главната улица в града, почти скрит от предна градина, плътно населена с древни черешови дървета, рози и полюшващите се шипове и меки могили на зелени билки. Разположен между правите линии на банката и местното кино, ресторантът беше странно несъвместим — мигновен изблик от наситени цветове и нежни извивки, като любовна връзка насред иначе подреден живот. Минувачите често се протягаха да прокарат ръка по върховете на лавандуловите храсти, които бяха избуяли над оградата от ковано желязо, а мекото, прашно ухание оставаше по пръстите им часове след това.

Онези, които влизаха през портата и следваха лъкатушната павирана пътека през градината, откриваха къща за изкуства и занаяти, чиито предни помещения бяха преустроени в салон. Вътре имаше всичко на всичко десет маси, индивидуалността им беше оформена от съседните архитектурни елементи — една, загнездена под еркерен прозорец, друга увлечена в дружески разговор с вградена библиотечка. Някои имаха изглед към градината, докато други, скрити като тайни в по-тъмните защитени ъгли на помещението, задържаха вниманието на клиентите им.

Тежки дървени столове опасваха верандата, готови за прекомерен приток от клиенти. Столовете бяха винаги пълни не само заради храната, но защото персоналът в ресторанта, изглежда, изпитваше почти перверзна гордост от това никога никого да не пришпорва с яденето. Който пръв е дошъл, пръв е обслужен. И обслужван, и обслужван, шепнеха някои клиенти, докато наблюдаваха дължината на списъка от чакащи, ала те винаги оставаха, отпуснати в дълбоките столове в рустикален стил с чаши червено вино, докато чакането им се превърнеше в своеобразно социално събитие и групичките от двама се комбинираха в групички от по четирима и шестима, които, разбира се, нищичко не пришпорваха.

Ето как се случваха нещата в „При Лилиан“ — нищо не ставаше точно както си го замислил. Менюто ще се промени, без да забележиш, което обезкуражаваше онези, които копнееха за близост, но по-късно признаваха, че в крайна сметка са яли ястието, което някак си е точно от което са имали нужда. И макар дискретното осветление на ресторанта да му придаваше ореол на спокойствие и безкрайната му винена листа да изглеждаше предопределена за специални случаи, вечерите, без значение колко внимателно са аранжирани, често се отклоняваха в изненадващи посоки — предложение за брак, рязко обръщащо се в раздяла, от която и двете страни бяха слисани и облекчени, бизнес среща, преминаваща в страстно опипване до кофите за боклук отзад.

Клер беше идвала в ресторанта два пъти — първия път преди близо осем години с мъж, преливащ от успех, който виждаше в лъскавата й руса коса и сърцевидното й лице преживяване, което до този момент не бе изпитвал. За няколко седмици неговите появи на гишето й в банката бяха станали толкова многобройни, че Нанси, която с неохота раздаваше пътнически чекове на съседното гише, отбеляза, че е най-добре той да покани Клер на среща, преди да стане почетен служител. Клер, която вече имаше чувството, че най-страстната й връзка е с телефонния й доставчик, направи първата крачка, като сложи ръка върху сметките, докато ги подаваше под преградата, отделяща я от ухажора й.