Ерика Бауърмайстър - Училище за вкусове и аромати

Той беше, призна Клер, достатъчно очарователен кавалер за среща, ерудиран и добре информиран, на вечеря поръча вино с лежерността на човек, който кани на маса стар приятел. И въпреки това беше странно. Рибата му беше идеално приготвена — Клер знаеше, защото той й даде парченце, като се наведе през масата, сякаш да достигне до устата й беше последното предизвикателство в голямото търсене на живота му — и при все това мирисът на риба остана с него след това, напомняйки й за гимназиални нощи под кейовете на плажа с момчета, които вече не помнеше или не искаше да помни. Когато се опита да я целуне, докато вървяха по улицата след вечерята, тя забеляза нов модел кола и бързо се извърна да му я посочи.

Второто й посещение в ресторанта на Лилиан беше след две години, с Джеймс. Клер се беше поколебала, припомняйки си разгрома на рибената среща, ала беше толкова увлечена по Джеймс, че нямаше значение. Пръстенът, който той й даде, преди виното и храната да са пристигнали, прилепна на пръста й като ръцете му, галещи кожата й. Вдигнаха тост с вода и изпиха шампанското си по-късно, в леглото.

Тази вечер ресторантът беше тъмен. Клер се зачуди дали в крайна сметка не е объркала вечерта. Сигурно беше пропуснала курса и можеше да се прибере. Джеймс щеше да се нуждае от помощ с бебето. От опит знаеше, че то ще реве с часове, ще отказва бутилките с изцедено мляко с невярващото изражение на член на златния клуб, комуто е казано, че трябва да лети в стандартна класа. Насред цялата суматоха дъщеря им като нищо можеше да бъде забравена. Клер внезапно си спомни наскоро зародилия се интерес на Луси към прическите.

Зад нея от другата страна на портата Клер чу хора да разговарят на път към киното. Погледна през рамо и ги проследи. Когато отново се обърна напред, видя сияние, идващо от задната част на ресторанта, което осветяваше тясна каменна пътека, минаваща отстрани.

Портата изскърца зад Клер и възрастна двойка пристъпи към нея.

— И вие ли сте натам? — попита жената с усмивка.

— Да — отвърна Клер и внимателно се придвижи по камъните към задната врата.

Кухнята беше взрив от светлина след мрака в градината. Помещението беше опасано с работни плотове от неръждаема стомана, тежки железни купи за паста висяха от кукички в съседство с бакърени тигани, а ножове бяха прилепени към магнити по стените като мечове в оръжейна. Образуваше се опашка пред подобен на пещера метален умивалник, където другите курсисти си миеха ръцете — момиче-жена с очи, очертани с черен молив, млад мъж с очила и пясъчноруса коса.

Когато дойде нейният ред, Клер съвестно си изми ръцете, сапунът образуваше мехурчета и се пенеше между ръцете й. Зачуди се дали да се измие чак до лактите като хирург, но опашката зад нея набъбваше. Клер избърса ръцете си в хартиена салфетка и се запъти към кошчето за отпадъци, където възрастният мъж, когото беше срещнала на входа, я поздрави с кимане.

— Нали не възразявате? — рече той усмихнат и протегна ръка към рамото й. Тя го изгледа въпросително.

— Просто малко салфетка — обясни той, като сръчно изчетка яката на ризата й. — Непрекъснато ми се налага да го правя за жена ми — имаме четирима внуци. — Той пусна хартиената салфетка в кошчето и й подаде ръка. — Казвам се Карл.

Курсистите си проправяха път към столовете, наредени в две редици, гледащи към голяма дървена работна маса с огледало, провесено над нея. Карл и съпругата му се настаняваха в далечния край на втората редица. Клер се запъти натам, но видя красива жена с маслинова кожа и очи с цвят на разтопен шоколад нерешително да заема мястото до тях. На стола до нея, почти скрит в ъгъла на стаята, седеше мъж, чиято тъга сякаш бе колосана в ризата му.

Клер зае стол на предния ред, в съседство с крехка на вид възрастна жена със сребристи коси и яркосини очи, чиито ръце разсеяно си играеха с лилава химикалка. От мястото си Клер огледа набързо колегите си курсисти, преценявайки личности, отношения. Карл и съпругата му бяха заедно, но доколкото Клер можеше да прецени, столовете иначе бяха заети от хора очевидно отпримчени от — или в някои случаи никога и невпримчвани към — партньори.

Като се огледа, Клер осъзна, че не знае нищо за хората около нея, а и те знаеха също толкова за нея. Странността на тази ситуация я завладя. Беше й трудно да си спомни кога за последен път беше ходила някъде без децата или без съпруга си. Но дори в малкото такива случаи беше с хора, познаващи я като член на семейство — ядро на обществото, роля, до такава степен част от нейната индивидуалност, както цвета на косата или формата на ръцете й. Кога за последен път беше ходила някъде, където никой да не знае коя е?