Ерика Бауърмайстър - Училище за вкусове и аромати

Жената зад щанда видя Лилиан да стои зазяпана в стъклената витрина.

— Искаш ли да опиташ? — я попита.

Не къде е майка ти, нито на колко години си, ами искаш ли да опиташ. Лилиан вдигна поглед и се усмихна.

Жената бръкна във витрината и извади овална жълта форма.

— Тамале — обяви тя и й го подаде в малка хартиена чинийка.

Коричката беше мека и леко хрупкава, вътрешността — празненство от месо, лук, домати и нещо, което смътно приличаше на канела.

— Ти разбираш храната — отбеляза жената с кимване, докато я наблюдаваше как се храни.

Момичето отново вдигна поглед и се почувства прегърнато в усмивката на жената.

— Децата ме наричат Абуелита — представи се тя. — Струва ми се, че чувам майка ти да приближава.

Лилиан се заслуша и чу гласа на майка си, която четеше надолу по уличката. Тя отново обходи с очи бакалията и забеляза странен дървен предмет, провесен на кука на един от рафтовете.

— Какво е това?

— Според теб какво е? — Абуелита го свали и го подаде на Лилиан, която огледа неправилната му форма — петнайсетсантиметрова пръчка, която в единия край имаше заоблена крушка с издълбани вдлъбнатини като бразди на поле.

— Мисля, че е вълшебна пръчица — отвърна Лилиан.

— Може би — каза Абуелита. — Може би трябва да я задържиш, за всеки случай.

Лилиан взе пръчката и я плъзна в джоба на палтото си като шпионин, поемащ тайно послание.

— Добре дошла си по всяко време, малка готвачке — завърши Абуелита.

Лилиан се бе връщала в бакалията многократно през годините. Абуелита я бе научила на подправки и храни, които никога не бе срещала в домовете на Елизабет или Маргарет. Имаше го авокадото, сбръчкано и нацупено отвън, зелена пролет отвътре, сметаново като сладолед, когато се смачка на гуакамоле. Имаше ги опушените вкусове на чушлетата чипотле и резливо-сладкото хрускане на кориандър, което Лилиан толкова обичаше, че Абуелита винаги й даваше по един стрък да си яде на път към дома. Абуелита не говореше много, но когато говореше, беше разговор.

Така че, когато Лилиан влезе в магазина седмица след като приготви картофеното пюре за майка си, Абуелита се вгледа в нея за миг.

— Пропускаш нещо — отбеляза тя след малко.

— Не се получи — отчаяно призна Лилиан. — Мислех, че съм я измъкнала, но не се получи.

— Разкажи ми — простичко рече Абуелита и Лилиан го стори. Разказа й за сладките и за подправките, за Хенри Джеймс и картофеното пюре, както и за усещането си, че може би в крайна сметка храната няма да е вълшебството, което ще събуди майка й от нейния продължителен литературен сън, че може би в края на краищата сънят е единственото, което й остава.

Когато Лилиан привърши разказа си, Абуелита замълча за момент.

— Не че това, което си направила, е погрешно. Просто още не си свършила.

— Какво друго да сторя?

— Лилиан, сърцето на всеки човек се пречупва по различен начин. Всяко лечение е различно, но има неща, от които винаги ще се нуждаем. Преди всичко трябва да се почувстваме в безопасност. Вече си направила това за нея.

— Тогава защо още я няма?

— Защото, за да бъдем част от този свят, ние се нуждаем от нещо повече от сигурност. Майка ти има нужда да си спомни какво е загубила и да го пожелае отново. Имам идея — добави Абуелита. — Това може да отнеме няколко минути.

Тя подаде на Лилиан топла царевична тортиля и я заведе да седне на малката кръгла маса, разположена до входната врата. Пред погледа на Лилиан Абуелита откъсна задната част на малка кафява хартиена торбичка и се зае да пише нещо върху нея с набръчкано от съсредоточеност чело.

— Не съм писател — призна тя, като свърши. — Никога не съм смятала, че си струва кой знае колко. Но мисля, че ще схванеш идеята.

Тя остави хартията, взе друга малка торбичка и захвана да прибира в нея продукти от рафтовете с гръб към Лилиан. Сгъна листа хартия, сложи го най-отгоре в торбичката и я подаде на Лилиан.

— Заповядай — рече, — ще чакам да ми разкажеш как е минало.

У дома Лилиан отвори торбичката и вдъхна ароматите на портокал, канела, сладко-горчив шоколад и нещо, което не успя съвсем да разпознае, беше плътно и загадъчно като парфюм, носещ се в гънките на кашмирен шал. Изсипа съставките от торбичката върху кухненския плот и разгъна листа, който Абуелита беше сложила най-отгоре, гледайки го с известна резервираност. Беше рецепта, макар и изписана с почерка на Абуелита, всяка буква дебела като клон и почти също толкова твърда. Лилиан я сърбяха ръцете да изхвърли рецептата, но се поколеба и погледът й попадна върху първия ред от указанията.