Ерика Бауърмайстър - Училище за вкусове и аромати

— „Спомням си — прочете тя на глас — цялото начало като поредица от полети и падания, малка люлка от правилни удари на сърцето и грешни…“

Лилиан, заслушана с половин ухо, се наведе и извади малка тенджерка от шкафа. Сложи я на котлона и наля мляко, една трета от правите страни. Когато завъртя копчето на котлона, пламъкът изскочи да докосне страните на тенджерката.

— „Имаше миг, в който, вярвам, разпознах, немощен и далечен, вика на дете; имаше друг, когато се стреснах от преминаването на леки стъпки пред вратата ми…“

Водата къкреше в голямата синя тенджера, картофите се наместваха с внимателна решителност като пътници в претъпкан автобус. Кухнята се изпълни с топлината на изпарената вода и с аромата на затоплено мляко, докато последната светлина навлезе в розово през прозорците. Лилиан включи лампата над печката и провери картофите с острието на ножа си. Готови. Тя свали тенджерата от котлона и изсипа картофите в гевгир.

— Спрете да се готвите — прошепна тя, докато прокарваше студена вода над парещите повърхности. — Спрете да се готвите сега.

Изтръска последните останки вода от картофите. Кожиците се свалиха лесно, като шал, плъзгащ се от раменете на жена. Лилиан пусна късовете един след друг в голяма метална купа, включи миксера и загледа как парчетата се променят от форми в консистенция, купчинки, които стават облаци на бучки, а те на свой ред — памук. Резенчета масло се разтопиха в дълги, лъскави струи в жълто през вихрушката от бяло. Тя взе по-малка тенджерка и бавно сипа млякото при картофите. После сол. Точно колкото трябва. Почти като закъсняла мисъл отиде до хладилника и извади твърдо парче пармезан. Настърга малко върху дъската за рязане, взе с пръсти подобните на перца стърготини и ги посипа като фина мъгла във въртящата се купа, където изчезнаха в сместа. Изключи миксера, прокара пръст по повърхността и опита.

— Това е — каза си.

Пресегна се към кухненския шкаф и свали две купи за паста, широки и плоски, с точно толкова кант, че да побере изящна плетеница от синьо и жълто, и ги сложи на кухненския плот. С голяма дървена лъжица загреба от картофите и сипа малка планина от бяло в средата на двете купи. В последната минута направи падинки в центъра на планините и внимателно постави допълнителна порция масло.

— Мамо — рече тя, грижовно поставяйки купата и вилицата пред майка си, — вечерята.

Майка й се намести на стола си към масата, книгата се завъртя пред нея като стрелка на компас.

Тя се пресегна да вземе вилицата и сръчно я придвижи около „Събраните съчинения“ към средата на картофите. Вдигна вилицата във въздуха.

— „Беше първият път, когато познах пространство и въздух, и свобода, всички музики на лятото и всички загадки на природата. Имаше го и размисъла — и размисълът беше сладък…“

Вилицата завърши пътешествието си до устата на майката на Лилиан, където влезе, и после излезе чиста.

— Хмммм… — промълви тя. След това настъпи пълна тишина.

— Измъкнах я — похвали се Лилиан на Елизабет, докато ядяха препечени филийки с топло фъстъчено масло в дома на Елизабет след училище.

— Защото си я накарала да спре да говори ли? — Елизабет имаше скептично изражение.

— Ще видиш — увери я Лилиан.

Въпреки че през следващите дни майката на Лилиан действително изглеждаше по-спокойна, основната разлика беше такава, каквато Лилиан не беше предвидила. Майка й продължаваше да чете, но сега беше абсолютно безмълвна. И макар Лилиан, която отдавна не възприемаше четенето й на глас като някакъв опит за общуване, да не съжаляваше, че вече не е мрежа за съкровени изрази, това не беше въздействието, на което се бе надявала. Беше убедена, че картофите ще са вълшебни.

На връщане от училище Лилиан хвана пряк път надолу по тясна пряка, която водеше от главната артерия към по-селския път към дома й. Насред уличката се намираше малка бакалия, която Лилиан бе открила на седем годинки в летен следобед, когато потисната бе пуснала ръката на майка си и бе поела в неизпробвана до този момент посока, чудейки се дали майка й ще забележи отсъствието й.

В онзи ден преди години тя подуши магазина, преди да го види — горещи и прашни ухания, гъделичкащи носа й и примамващи я надолу по тясната уличка. Самата бакалия беше мъничка, може би с размера на дневна в апартамент, лавиците й бяха изпълнени с кутийки, надписани на езици, които Лилиан не познаваше, и с високи свещи в стъкленици, с изображения на хора с ореоли и тъжни лица. Стъклена витрина до касата беше препълнена с панери храна в ярки цветове — жълти и червени, и зелени, с плътни и опушени аромати, понякога остри.