Ерика Бауърмайстър: Училище за вкусове и аромати

В този нов живот лицето на майка й се превърна в поредица от книжни корици, държани на мястото, където при нормални обстоятелства се виждат очите, носът или устата. Лилиан скоро научи, че книжните корици могат да прогнозират настроения подобно на израженията на лицето, тъй като майка й плуваше дълбоко в книгите, които четеше, докато личността на героя я обгърнеше като парфюм, нанесен от неподбираща ръка. Лилиан никога не беше сигурна кой ще я посрещне на масата по време на закуска, независимо че халатът, косата и краката винаги бяха същите. Беше като да имаш фокусник за майка, макар Лилиан да подозираше, че фокусниците, които виждаше на тържествата по случай рождени дни, се прибираха вкъщи и се превръщаха отново в стабилни мъже с три деца и с трева, която се нуждае от окосяване. Майката на Лилиан просто свършваше една книга и започваше следващата.

Нейната отдаденост на книгите не беше напълно мълчаливо занимание. Много преди баща й да ги напусне, много преди Лилиан да осъзнае, че думите имат значение отвъд музиката на техните модулации, майка й й четеше на глас. Не от детски книжки с рисунки в основните цветове и едносрични рими — малкото, които попадаха у тях, майка й отхвърляше под маската на вина.

— Не е необходимо да ядеш картофи, Лилиан — обясняваше тя, — когато четиристепенното меню е готово и чака.

И й четеше.

За майката на Лилиан всяка част от книга беше вълшебство, но онова, което най-много я възхищаваше, бяха самите думи. Тя колекционираше изтънчени фрази и сложни ритми, описания, които се диплеха през страницата като тесто за торта, сипвано в тава, четеше на глас, за да сложи думите във въздуха, където можеше не само да ги чуе, но и да ги види.

— О, Лили — възкликваше майка й, — тази. Звучи зелено, не смяташ ли?

Лилиан, която беше твърде малка, за да знае, че думите не са цветове и мислите не са звуци, слушаше, докато сричките се спускаха тихо в нея, и си мислеше „така звучи зеленото“.

Ала след като баща й си тръгна, нещата се промениха и тя все повече виждаше себе си като ням и покорен помощник в натрупването на изключителни фрази или, ако се случеше да са някъде сред хора, като прикритие на майка си за пред обществото. Хората се усмихваха на гледката на майка, която подхранва литературното въображение на дъщеря си, но Лилиан си знаеше най-добре — тя беше пристройка, станала необходима, когато пространството в първоначалната сграда бе стеснено.

Не е никак за чудене, че когато дойде време Лилиан да се учи да чете, тя се стресна и се заинати. Това не беше само защитно действие, въпреки че, когато започна да ходи на детска градина, тя вече хранеше към книгите лични изблици на агресия, след които се чувстваше едновременно объркана и някак силна. Но не беше само това. В света на Лилиан книгите бяха корици и думите бяха звук и движение, не форма. Тя не можеше да сложи знак на равенство между ритмите, които се прокрадваха във въображението й, и онова, което виждаше на хартия. Буквите лежаха проснати на страниците, подредени в неподатлива прецизност. На самата страница нямаше вълшебство, виждаше Лилиан. И макар това да повишаваше оценката за майка й, то с нищо не помагаше за интереса й към книгите.

Именно по време на първите си сблъсъци с печатното слово Лилиан откри готвенето. Откакто баща й ги бе напуснал, домакинската работа се бе превърнала за майка й в крайна точка на пътуване, която рядко достигаше, прането беше приятел, на когото никога не се сещаше да се обади. Лилиан усвои тези умения, следвайки майките на приятелките си в домовете им, докато самите майки се преструваха, че не го забелязват, пускаха намеци за избелване с белина или за смяна на торбичка на прахосмукачка, сякаш това беше просто поредна игра, която децата играят. Лилиан се научи и скоро нейният дом — поне долните метър и половина — развиха някакво подобие на домакински режим.

Но готвенето, което се случваше в домовете на приятелките й, омагьосваше Лилиан — ароматите, започващи да я призовават вечер точно когато се налагаше да се прибере вкъщи. Някои миризми бяха остри, обонятелен тропот на токчета по дъсчен под. Други създаваха усещането за топлината във въздуха в далечния край на лятото. Лилиан наблюдаваше как уханието на топящо се сирене изкарва провлечено децата от стаите им, виждаше как чесънът ги прави приказливи, как шегите се разрастват до разкази за дните им. Струваше й се странно, че, изглежда, не всички майки го забелязваха — майката на Сара например винаги готвеше къри, когато се караше с дъщеря си тийнейджърка, миризмата на ястието се стрелкаше подобно на ракета из къщата като предизвикателство. Но Лилиан скоро проумя, че много хора не разбират езика на миризмите, който за нея беше толкова явен, колкото уличен рекламен билборд.