Ерика Бауърмайстър: Училище за вкусове и аромати

Колебливостта на Антония с неговия език му се струваше затрогваща и желанието му да я закриля беше силно до деня, в който се срещнаха на пазара на производителите. Той моментално я разпозна от пет метра и се приближи, като се надяваше, че ще й помогне да премине някаква езикова бариера, а помощта му щеше да е достойна прелюдия към друг разговор. Но когато се приближи, видя, че ръцете й летят, сякаш освободени. Тя се смееше, думите й бяха непонятни за него, но напълно разбираеми за италианския продавач на сергията, лицата им сияеха от радостта да играят във водопада на родния си език.

Иън застана зад Антония, вдъхвайки щастието й, докато продавачът го изгледа пронизващо и бързо каза нещо на Антония, която се обърна към него с лице, още осветено от разговора й.

— Sì, sì. Lo conosco 19 19 Да, да. Познавам го (ит.ез.). — Бел.прев. — отвърна тя. — Здрасти, Иън.

И без да се замисля, душата на Иън пристъпи в излъчваната топлина на изражението й.

Няколко седмици по-късно Антония му се обади и го помоли да й помогне. Имаше под, обясни тя, който трябваше да си замине. Така че клиентите й да разберат колко е важно да се запазят нещата, които са хубави и истински. Иън не спомена за очевидната ирония да се отървеш от нещо, за да го запазиш, той просто се съгласи и благодари на съдбата, която преди години го беше пратила на строителна работа през последното лято преди колежа.

Изкараха дълга събота, изтръгваха квадрати от балатума, пресушаваха чаша след чаша от еспресото, което Антония беше направила на голямата черна печка и от което Иън далеч нямаше нужда, за да ускори пулса си. В средата на деня направиха почивка и Антония извади обяда, който беше донесла — хляб с твърда коричка, прошуто, прясна моцарела и бутилка червено вино.

— Така правим пикник в Италия — обясни му тя ухилена.

— Няма фъстъчено масло и желе? — зачуди се той.

— Какво е това?

Иън се усмихна.

— И така, защо се премести тук? — попита я той любопитен да узнае отговора.

Тя се замисли над въпроса за момент.

— Ами, Лука — мястото, където съм израснала — беше прекрасно, като топла вана. Толкова красиво и всички бяха тъй мили. През цялото време знаех какво да правя. Ако някой ме поканеше на вечеря, знаех какво да занеса. Знаех работното време на пазара. Можех да ти кажа тутакси кога да хванеш следващия влак за Пиза. Нямаше нищо, което да не е наред. Просто исках, как да го кажа — студен душ, да събудя душата си.

Иън си представи да си толкова сигурен какво правиш, че да напуснеш всичко, да отидеш някъде другаде само за да бъдеш несигурен. Тя говореше уверено, сякаш топлата вана беше нещо, за което можеш да завъртиш всяко кранче. Може би, помисли си той, за нея беше именно това. Като я слушаше, Иън осъзна, че бе прекарал живота си именно в търсене на онова, от което тя си беше тръгнала. Щеше да й го каже, но се спря. Лицето й менеше израженията си като слънце, движещо се по вода, и той си даде сметка, че вместо да й каже какво смята, предпочита да чуе какво ще каже тя, искаше да наблюдава как ръцете й се движат във въздуха като врабчета.

— Спомням си — продължи тя — как слязох от самолета в Ню Йорк. Всички тези гръмки американски гласове, блъскащи се един в друг. Мислех си, че знам английски, но не можех да разбера — думите прелитаха, понякога някоя ме удряше и аз се опитвах да я хвана. Но те бяха много, много бързи. — Тя поклати глава унило. — Чувствах се толкова глупава.

— Не си глупава — възрази страстно Иън.

— Не — отвърна тя с бистър поглед. — Не съм. Но нали разбираш, в крайна сметка е добре понякога да не знаеш разни неща.

— Защо?

— Това прави всичко… възможност, ако не знаеш отговора. — Антония замълча. — Звуча като смелчага. Не съм, бях изплашена. А и е доста изморително да не знаеш разни неща. Когато пристигнах тук, цели три седмици пиех смес от мляко и сметана. Мислех си „американците са толкова богати, може би и млякото им е такова“. — Тя се засмя.

— Как е сега? — попита Иън.

— По-добре. Купувам си мляко. — Тя се усмихна. — Шегувам се. Но е по-добре. С всяка година, прекарана тук, виждам повече неща, които са ми познати. Знам, че американците дълбаят тикви за Вси светии, че си изпращат коледни картички или че готвят онези големи пуйки… — Носът й се набръчка.

— Знаеш ли кое е най-хубавото? — попита го Антония. Иън поклати глава. — Курсът по готварство. Всички тези хора, които искат да видят нещо по различен начин, както направих аз, но ние сме заедно.