Катрин Панкол: Наричайте ме Скарлет

Отблизо е още по-готин. Рус, със слънчев загар, кафяви бадемовидни очи, леко чип нос, висок поне метър и осемдесет, ръце с дълги пръсти.

Рядко се случва да й се прииска да огледа някой клиент толкова подробно.

Обикновено не отделя много внимание на клиентите и гледа встрани, когато си връзват обувките, пухтейки. Този път обаче не откъсва очи от него, докато той натиска с пръст, за да провери докъде стига палецът.

— Искате ли стелка?

Той отказва с жест.

— Разтъпчете се, но само тук, без да излизате от магазина…

Казва го за всеки случай, човек никога не знае, оня ден една глупачка прекоси улицата, за да покаже лачените си обувки на продавача от рибарския магазин.

— Не, добре са. Ще ги взема. Благодаря, госпожице.

Широка съблазнителна усмивка, машинална, едва ли не професионална. Съзнава, че се харесва на жените.

— Седемдесет и пет франка.

Непременно трябва да разбере откъде идва този красавец с белоснежната усмивка, тенис ракетата и големите крака.

— Тукашен ли сте?

— Аз съм синът на господин Пенсон.

— О, така ли? Вие сте, значи… Нямаше да ви позная.

Последният път, когато го видя, беше на конфирмацията й. Семейство Пенсон бяха сред поканените. Впоследствие двете семейства се бяха изгубили от поглед. „Синът ми е парижанин“, повтаряше с гордост госпожа Пенсон. В града се говореше, че бил направил кариера в рекламата и карал морскосиня ланча. Възможна тема за разговор за довечера.

Непременно трябва да изтръгне разрешение от баща си да отиде на танци. Срещата с младия Пенсон ще й послужи, за да подхване разговора. Често пъти умело подбраната информация разведрява лошото настроение на семейството. Дори може да каже, че ще отиде с него, че ще я закара със синята си ланча, че й е предложил брак. Официалното оповестяване на нечия женитба се бе превърнало във фиксидея за жителите на Питивие.

— Желаете ли един балон? Подарък от магазина.

Той се засмя.

— Страхотна сте в ролята на търговка. Ще преуспеете, ако продължавате в този дух.

Той се взря в нея и Жюлиет се изчерви. Винаги се изчервяваше, когато я заглеждаха. Действаше й успокояващо и същевременно притеснително. Все едно й представяха някоя красива девойка с твърдението, че това е тя. Единственото неудобство на комплиментите беше, че я караха да се изпотява и косата й се омазняваше. После трябваше да я мие един ден по-рано от предвиденото.

— Е, как е Париж? — пита тя.

Държа се ужасно глупаво, когато се чувствам неловко.

Той леко се засмива и на лявата му страна цъфва трапчинка.

— Огромен, възбуждащ, мръсен въздух… Почакайте. Какво още?

— Може би ще отида там през септември. Ще трябва да се запиша да следвам. В Париж или в Орлеан, все още не съм решила.

— Ако решите да следвате в Париж, обадете ми се. Със сигурност в началото ще се чувствате леко дезориентирана. Ако мога да ви помогна с нещо…

Жюлиет благодари. И още повече се изпотява. Ако продължава с любезностите, косата й ще се омазни до последното косъмче.

Младият мъж вади от портфейла си визитка и й я подава. Формален жест, без ангажименти. Малката е сладка, може би видът й е прекалено провинциален, но хитрият й поглед му допада. Черна къдрава коса, черни очи, свежи бляскави устни, бели, съвършени зъби, бенка в основата на носа. Прекалила е с грима, но такива са всички млади провинциалистки, които четат модните списания и следват буквално съветите им. Фини кости, закръглен бюст… За момента не може да прецени нищо повече, защото тя стои зад щанда.

— На колко сте години, Жюлиет?

— Осемнайсет и половина. Само не ми казвайте, че това е прекрасна възраст. Искам да съм по-възрастна.

— И защо, ако мога да попитам?

Защото на осемнайсет желаеш всичко и нищо, искаш всичко, но не знаеш откъде да започнеш.

— Не знам.

Черните очи гледат мрачно. Миглите се спускат, засенчвайки ги. Не очите й са толкова черни, колкото му се е сторило, по-скоро миглите й. Гъсти, дълги, със завити краища.

— Казвали ли са ви, че имате прекрасни очи?

Тя избухва в смях.

— А, не! Не и вие… Когато бях малка, хората ме спираха на улицата, за да ме питат да не би миглите ми да са изкуствени.

Тя се смее и на лицето й се изписва дръзко изражение.

Странно, как е възможно съпрузите Тюил, толкова обикновени и банални хорица, да са създали това чудо. Вероятно и те все още не могат да се опомнят. Сигурно не знаят как да се отнасят с нея.

Звънчето издрънка отново и семейство летовници нахлу в магазина.