Никълъс Спаркс: Светлинка в нощта

— Заета ли си утре? — попита той.

— Зависи — отвърна тя. — Какво имаш предвид?

— Обадих се на госпожа Рейнолдс и тя обеща утре да ми покаже няколко къщи. Иска ми се и ти да ги видиш. Аз не познавам града и не ми се иска да попадна на лоши съседи.

Тя го прегърна силно.

— С удоволствие ще дойда.

— Искам да те заведа и в Ню Йорк. Надявам се да намериш време през следващите седмици. Мама настоява да се запознае с теб.

— Аз също искам да се видя с нея. Освен това обичам този град. Там живеят едни от най-прекрасните хора, които познавам.

Джеръми извъртя очи.

Облаците закриха луната. Той се загледа към хоризонта. Задаваше се буря. След няколко часа ураганът щеше да се разрази с пълна сила, но дотогава двамата с Лекси щяха да са в нейния хол, да пият вино и да слушат шума на дъжда.

Лекси се обърна към него и прошепна:

— Благодаря ти, че дойде, Джеръми! Благодаря ти, че си готов да се преместиш тук. Благодаря ти… за всичко.

— Нямах друг избор. Любовта прави странни неща с хората.

— Обичам те — усмихна му се нежно тя.

— Знам.

— Какво „знам“? Няма ли да ми кажеш същото?

— Трябва ли?

— Задължително е. И използвай правилния тон. Трябва да го кажеш сериозно.

Той се засмя. Винаги ли щеше да се грижи за тона му? „Дано“ — помисли си.

— Обичам те, Лекси.

В далечината се чу свирка на влак и Джеръми видя проблясъци в тъмнината. Ако имаше мъгла, гробището щеше да пламне в светлини. Лекси сякаш прочете мислите му.

— Я ми кажи, господин Голям журналист, още ли се съмняваш, че по света стават чудеса?

— Казах го вече, ти си моето чудо.

Тя отпусна глава на рамото му, ръката й потърси неговата.

— Говоря за истински чудеса. Когато се случва нещо, за което никога не си вярвал, че е възможно.

— Не, в такива чудеса не вярвам — каза той. — Винаги има някакво обяснение, стига човек да разрови достатъчно надълбоко.

— Дори и ако чудесата се случват с нас?

Гласът й беше съвсем тих, приличен на шепот и той се вгледа в нея. Светлините на града проблеснаха в очите й.

— За какво говориш?

Тя пое дълбоко въздух.

— Днес следобед Дорис ми каза нещо.

Джеръми продължи да я гледа, без да разбира за какво става дума. Колебанието в очите й бе заменено от въодушевление и трепетно очакване. Тя го гледаше и чакаше да каже нещо, но той не знаеше какво.

В живота си се бе сблъсквал с много необясними неща и бе прекарал дълги години в опит да ги обясни чрез науката, да ги съвмести с нея. Винаги се опираше на реалността, присмиваше се на магията и изпитваше съжаление към наивните вярващи. Но докато гледаше Лекси и се опитваше да осмисли думите й, откри, че познатото чувство за сигурност го напуска.

Този път нямаше да може да обясни магията, нямаше да може и в бъдеще. Тя разбиваше на пух и прах законите на биологията и разклащаше представата му за човека, какъвто си го представяше. Без съмнение науката казваше, че това е невъзможно, но когато тя сложи внимателно ръката му върху корема си, той изведнъж повярва с внезапна убеденост в думите, които не мислеше, че някога ще чуе.

— Ето го нашето чудо — прошепна тя. — Ще бъде момиче.