Джоджо Мойс: Аз преди теб

Татко повдигна брадичката й, за да го погледне.

— Направила си всичко възможно.

— И се провалих.

— Кой казва, че си се провалила? — Татко отмахна косата й от лицето. Изражението му беше нежно. — Едно знам за Уил Трейнър, за мъжете като него. Едва ли на света има нещо, което би могло да промени решението на такъв човек, вземе ли го веднъж. Той си е такъв. Не можеш да накараш хората да се променят.

— Но неговите родители! Как могат да го оставят да се самоубие?! — възкликна мама. — Що за хора са?

— Съвсем нормални, мамо. Просто госпожа Трейнър не знае какво друго да направи.

— Е, за начало може да не го води в тая проклета клиника. — Мама се ядоса. На бузите й бяха избили червени петна. — Аз бих се борила със зъби и нокти за вас двете и Томас.

— Дори ако вече е опитал да се самоубие? — попитах аз. — По наистина ужасен начин?

— Той е болен, Катрина. Депресиран е. На уязвими хора като него не бива да се позволява да… — Тя се задави от ярост и попи очите си със салфетка. — Тази жена е безсърдечна. Безсърдечна! И като си помисля, че са въвлекли в това и Луиза. Та тя е съдийка, за бога! Човек си мисли, че една съдийка знае кое е правилно и кое — не. Кой друг, ако не тя. Ще взема да ида у тях и да доведа Уил тук.

— Сложно е, мамо.

— Не! Не е! Той е уязвим и тя не трябва дори да си го помисля. Шокирана съм. Горкият човек!… — Тя стана от масата, взе останалото пиле и се запъти към кухнята.

Луиза я гледаше как се отдалечава, леко смаяна. Мама никога не се ядосваше. Май последният път, когато я чух да повишава глас, беше през 1993 година.

Татко поклати глава, явно умът му беше другаде.

— Просто си мислех… сега ми е ясно защо не виждам господин Трейнър. Чудех се къде е. Реших, че всички са отишли някъде на семейна почивка.

— Те… заминали ли са?

— Последните два дни не е идвал на работа.

Луиза се отпусна отмаляло на стола си.

— По дяволите! — възкликнах аз и запуших ушите на Томас с ръка.

— Утре е.

Лу ме погледна и аз вдигнах очи към календара на стената.

— Тринайсети август. Утре.

Лу не направи нищо в този последен ден. Беше станала преди мен и гледаше втренчено през кухненския прозорец. Валеше, после се проясни, след това заваля отново. Тя легна на дивана при дядо, изпи чая, който й направи мама, и на всеки половин час виждах как погледът й се плъзга мълчаливо към часовника на камината. Ужасно беше да я гледам. Заведох Томас на плуване и се опитах да я накарам да дойде с нас. Казах й, че мама ще го гледа, ако реши да дойде с мен на пазар по-късно. Казах й, че ще я заведа в кръчмата — да си побъбрим на спокойствие, — но Лу отклони и двете предложения.

— Ами ако съм направила грешка, Трин? — попита ме толкова тихо, че само аз я чух.

Хвърлих поглед към дядо, но той не виждаше друго, освен конните надбягвания. Май татко още залагаше скришом вместо него, макар да не си признаваше пред мама.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако е трябвало да отида с него?

— Но… нали каза, че не можеш?

Навън небето бе посивяло. Тя се взираше през безупречно чистите прозорци към мрачния ден навън.

— Помня какво казах. Но не мога да понеса неизвестността. Искам да знам какво се случва. — Лицето й леко се изкриви. — Искам да знам как се чувства. Съжалявам, че дори не се сбогувах с него.

— Би ли могла да отидеш сега? Да опиташ да си запазиш място в самолета?

— Много е късно — промълви тя. И затвори очи. — Няма да стигна навреме. Има само два часа до… докато приключат. Проверих. В интернет.

Аз чаках.

— Те… правят го само до пет и половина. — Тя поклати объркано глава. — Заради швейцарските служители, които трябвало да присъстват. Не обичали да… да документират… нещата след работно време.

Не знаех какво да й кажа. Не можех да си представя да чакам като нея и да не знам какво се случва в някакво отдалечено място. Никога не бях обичала мъж, както тя обичаше Уил. Разбира се, харесвах мъжете, харесваше ми да спя с тях, но се чудех дали не ми липсва чувствителност. Не можех да си представя да плача за мъж, с когото съм била. Единствената донякъде сходна ситуация беше да си представя как Томас чака да умре в някаква непозната страна и само при мисълта за това в мен нещо се преобърна — толкова беше ужасно. Затова пъхнах и тази ситуация в шкафа с папки в главата ми, в чекмеджето с надпис немислимо .

Седнах до сестра си на дивана и се загледахме мълчаливо в конните надбягвания с напрегнатото внимание на хора, заложили всичките си пари на един кон.