Dawn Brower - Заливът Кисмет

“Оо” – каза Айви, когато дойде до тезгяха. “Това си ти. Започна ли надпреварата?”

“Да,” отговори тя. “Това ли са чашите с Дядо Коледа?” Всеки магазин имаше ограничена доставка за продажба на хора, които искаха да участват. Чашите предоставиха на всеки достъп до горещия шоколад, предлаган във всеки магазин. Всеки можеше да изпие толкова горещ шоколад, колкото можеше да понесе. “Защо не си ги извадила вече? Мислех че ще се занимаваш с това докато ме няма.” Тя трябваше да остане и да се откаже от кафето. “Дай да ти помогна.”

“Какво ти става?” Айви повдигна вежди въпросително. “Държиш се странно.”

“Добре съм.” Тя започна да работи мълчаливо и постави чашите в изящни редове на рафта зад тезгяха. По-голямата част от горещия им шоколад беше в голяма тенджера в задната стая, но те бяха пресипали малко в дозатор на близкия плот. Клиентите, които вече имаха чаша със себе си, можеха да влязат и да си сипят. Тези, които се нуждаеха от чаша с Дядо Коледа, можеха да си я закупят от касата.

“Нямаше те за известно време. Какво те забави толкова?” Айви взе коледните звезди и ги занесе към витрината. Постави ги от двете страни на картина, нарисувана от местен художник. Те често показваха работата на местни художници и им помагаха да ги продават. Серендипити Лейн получаваше малък процент от продажбата.

“Имах малка злополука пред Уичис Брю.” Холи не срещна погледа на Айви. Тя все още беше доста объркана от факта че разля кафето си върху красивия мъж, с когото се бе сблъскала. Тя никога не бе виждала по-разкошен мъж. Косата му беше тъмна като нощното небе и сини очи, които бяха също толкова тъмни, че почти изглеждаха черни. Неговото намръщено изражение само ги накара да потъмня още повече. Той не беше играч на Рънауей. Тя се зачуди как Гейбриъл се е запознал с него.

"О? Това ли е всичко, което ще кажеш? “

Холи беше спасена от звънеца или по-скоро от отварянето на вратата на магазина, когато влязоха участници в надпреварата. Всички те имаха собствени чаши с Дядо Коледа, така че тя ги насочи там, където могат да намерят версията на горещия шоколад на Серендипити Лейн. Надяваше се да го харесат…

“Какво зяпаш?” попита я някакъв мъж. Тя почти изскочи от кожата си. Как, по дяволите, бяха успели да се промъкнат покрай нея. С всички хора, които сега влизат и излизат от магазина, беше достатъчно лесно. Особено с нея, така потънала в собствените си мисли.

Холи се обърна, за да срещне погледа му. “Здравей отново.” Къде беше Гейбриъл? Не трябваше ли да участва в надпреварата с приятеля си? Тя огледа магазина, търсейки Айви, но не я виждаше наоколо. Къде беше изчезнала? Ако разбере, че Габриел е в града, щеше да припадне. Тя все още го обичаше. Холи нито за секунда не вярваше, че не го обича, но има и тънка граница между любов и омраза. Габриел я беше наранил дълбоко и Айви носеше тези белези открито.

“Не мисля че се запознахме по правилния начин.” Той протегна ръка. “Аз съм Никълъс Бел.”

“Ъм. Приятно ми е да се запознаем.” Защо се притесняваше толкова много от този мъж? “Дълго време ли ще останеш в града?”

“Не, ако зависи от мен,” отговори той. „Гейб имаше нужда да прекара няколко дни със семейството си, преди да отпътуваме до някое място с много по-приятно време до края на празниците.“

“О?” Сигурно си мислеше че тя е най-задръстената жена, която е срещал “Разбирам.” Тя кимна към чашата с Дядо Коледа в ръката му. “Дошъл си за малко горещ шоколад?”

Той се взираше в чашата, сякаш го намираше за обидно. “Изпих няколко чаши. Аки изпия още няколко ще се превърна в шоколадов десерт.”

Тя би се обзаложила че той ще е също толкова вкусен. Холи почти облиза устните си при мисълта да си отхапе от него. Разбира се, не буквално, но определено по един по-интимен начин. Трябваше да премахне тези мисли от главата си. Той не беше за нея. Никълъс мразеше Заливът Кисмет, а тя никога нямаше да напусне този град. Това беше нейният живот. “Много лошо. Серендипити Лейн предлага най-добрият горещ шоколад в града.”

“Сигурна ли си в това?” Устните му се извиха нагоре в чувствена усмивка. “Трябва ли да стоиш тук или можеш да се разходиш с мен. Къде е собственикът?” Той огледа магазина. “Помоли го да те пусне в почивка или ако може да си тръгнеш малко-по-рано.”

Искаше да се съгласи, но не можеше да остави Айви сама. Също така се раздразни че той не вярваше че тя може да е собственичката на магазина. Беше само на двадесет и три, но това не означаваше че тя не може да бъде отговорен собственик на бизнес. Вероятно беше с четири или пет години по-голям от нея. Изглеждаше близо до възрастта на Габриел.