Дж. Уорд - Кървава целувка

- Татко, аз съм влюбена. Той е от простолюдието, но това изобщо не ме интересува. И най-вече - не смятам, че то го прави по-малко достоен от всеки друг. Крейг е...

- Най-сетне! - възкликна баща й. - Най-сетне! - Притегли я към себе си и я целуна по бузите. - Цяла седмица чакам!

- Какво... чакай малко, какво?

- Пейтън ми каза.

- Какво!

- И съм съгласен с теб. Крейг е достоен мъж... и напълно одобрявам. Имате благословията ми.

Парадайз се смръщи и поклати глава.

- Татко... не разбирам. Едва преди седмица ми каза, че трябва да се обвържа за аристократ. Знам, че Крейг ми спаси живота, ала не можеш да очакваш да повярвам, че си си променил мнението толкова коренно.

- Миличка - потръпна баща й, - кога съм ти казал, че трябва да се обвържеш за член на глимерата?

- Беше по време на едно Първо хранене, преди да изляза... и ти каза, че искаш за мен обвързване като това между теб и мамен. Между двама аристократи, организирано от семействата им.

- Не, казах, че с майка ти открихме истинската любов. Това искам за теб. Истинска любов. Ако мъжът се отнася с теб, както заслужаваш, не ме е грижа за потеклото му. Години наред наблюдавам усилията на класата ни и изобщо не съм впечатлен. Баловете и тържествата са нещо хубаво, ала в края на нощта се връщаш при онзи, с когото си обвързан. Това е далеч по-важно от всякакъв произход... и пред никого няма да се оправдавам, ако тръгнат приказки.

Парадайз се хвърли на врата на баща си и го прегърна с всички сили.

- Толкова те обичам, че ми иде да заплача.

Баща й, скъпият й, прекрасен, съвършен баща се разсмя и отвърна на прегръдката й.

- А сега ще ми позволиш ли да ти сложа тази огърлица? И ще признаеш ли най-сетне, че Крейг ще бъде кавалерът ти тази нощ?

- Да, да, той ще дойде! О, да! Нямам търпение да се срещнеш с него, както трябва, и да го опознаеш.

- Нито пък аз, обич моя, нито пък аз.

Трийсет минути по-късно, докато тълпи от блестящи гости влизаха през входната врата и се отправяха към балната зала, Парадайз си помисли: е, поне предполагаше, че Крейг ще дойде.

Беше й казал, че ще дойде.

Наистина.

Застанала на прага на балната зала, на най-горното стъпало на голямото стълбище, спускащо се към дансинга в центъра, тя обхождаше множеството с поглед. Не мислеше, че е възможно да не е забелязала пристигането му. Не и при положение, че икономът оповестяваше имената на новодошлите, преди те да се присъединят към останалите гости.

Не беше пропуснала да забележи, че Крейг бе изглеждал мъничко неспокоен при мисълта да й кавалерства, но той не беше от онези, които биха се отметнали. Особено когато ставаше дума за нея.

- Здравей, красавице.

- Пейтън - промълви тя, обръщайки се към приятеля си.

Докато двамата се прегръщаха, тя погледна зад рамото му, надявайки се да види... Не, никакъв Крейг.

- Леле, страхотни диаманти - каза Пейтън, оглеждайки огърлицата - Къде ти е мъжът?

- Не знам. - Парадайз се намръщи. - Мислех, че ще дойдеш с онази жена, как й беше името?

- О, тя ли. Ами не. Баща й звънна на моя баща, за да го попита какви са намеренията ми. Да не мислиш, че ще се оплета в нещо такова.

- Защо тогава не покани Ново?

- Не знам откъде ти хрумна подобна идея. - Пейтън огледа множеството. - Е, време е да си намеря дама за вечерта. Има ли някой от нашето поколение, или е пълно само със старчоци? Я чакай, ей там виждам жена, която все още е със собствените си зъби.

- Пейтън. Трябваше да поканиш Ново.

- Кого? - Той я целуна по бузата. - До после.

Докато слизаше по застланите с червен килим стъпала, Пейтън привлече доста погледи - доказателство, че бе доста желан в глимерата.

Горкото копеле.

Имаше и друга причина Парадайз да се тревожи за него. От онази нощ с Анслам най-добрият й приятел се беше затворил в себе си. На повърхността си беше същият, ала тя го познаваше на едно по-дълбоко ниво, на което другите не го познаваха.

Нещо у него се беше променило, а той отказваше да говори за това. Разбира се, негов приятел беше убил негова близка. Това си беше доста скръб, с която да се справиш.

Господи, така й се искаше той да поговори с нея. С някого.

Разнесе се музика и немалко двойки се отправиха към центъра на балната зала. Парадайз разпери полите на роклята си и си даде сметка, че бе искала да сподели това с Крейг... ала може би очакваше твърде много. За повечето мъже нещо подобно бе пълна скука... или дори по-зле - същинско наказание.

Е, добре. Не беше нужно да прави всички тези неща. Можеше да носи проклетите диаманти с халата си и пак да е щастлива. Та нали бяха важни, защото някога бяха принадлежали на майка й, а сега бяха нейни.