Сара Аллен - Изгубеното езеро

Аби се отказа да планира заминаването и седна зад писалището да решава кръстословица. Нямаше да се справи сама. Лизет трябваше да й помогне. Каза си, че ще изчака гневът й да отмине.

Климатикът се изключи. Къщата трепна и се намести. Аби въздъхна и побутна кръстословицата настрани. Премести стола в края на писалището, откъдето ако се наведеше, виждаше част от прозореца в дневната. Често го правеше, за да наблюдава кътче от тихия езерен бряг. На любимото й място за съзерцание по пода имаше дори драскотини от краката на стола.

Мястото й за съзерцание щеше да й липсва.

Преди петдесет години се отказаха от наследството на Джордж. По-добро решение не бяха взимали през целия си живот. Бяха млади и идеалисти, ала сега й се искаше да бяха заделили малко пари за времена като днешните.

Времена като днешното? Тя поклати глава. Дори в най-смелите си мечти не се виждаше на седемдесет и шест, принудена да продаде „Изгубеното езеро“.

Седемдесет и шест.

Мили боже, как се беше случило? Вчера, на двайсет и четири, правеше любов под парижките мостове.

Внезапно входната врата се отвори и две възрастни жени влязоха, изпълвайки въздуха с мирис на лавандулов лосион и розово масло. Аби се сепна и предните крака на стола изтропаха на пода.

— Видя ли? Тук е! — каза жената с яркочервената коса.

Във фините бръчици около очите й се бе сплъстил грим, носеше вишнева рокля и обувки с високи токчета. Помагаше на крехка старица да влезе.

— Продава го, не е изчезнало . Ще си вървим ли? — додаде тя.

— Не — отговори старицата.

Червенокосата затвори вратата и размаха длан пред лицето си, сякаш да се разхлади.

— Какво ще правим тогава?

— Не съм решила още. Миналото лято обаче нямахме представа, че ще бъде последното ни лято тук, и не организирахме нищо специално. Сега е моментът да се сбогуваме със замах.

Аби стана.

— Селма, Булахдин! Все пак дойдохте!

Обади се вчера да отмени резервациите им. Те бяха две от тримата й последни верни клиенти, които идваха всяко лято. Погледна вратата в очакване да влезе третият, Джак. Ала него го нямаше.

— Булахдин ми се обади, след като си й отменила резервацията. Настоя да я взема и да я докарам тук — обясни Селма.

— Нямаше как да дойда сама — добави Булахдин. — Миналата година ми взеха шофьорската книжка.

— Съжалявам — каза Аби.

Прехвърлила осемдесетте, Булахдин Уорд бе най-старата й и редовна гостенка. Ходеше, превита като папрат, все едно пори света с главата напред. Със съпруга й Чарли — и двамата бивши професори — идваха заедно допреди няколко години. Чарли заболя от алцхаймер и сега живееше в хоспис. Оттогава Булахдин идваше сама — подмолна природна стихия с напевен южняшки акцент, древен като речен пясък. Селма, висока, гримирана и надменна, беше пълна нейна противоположност. Странна двойка бяха двете. Някъде по пътя някак си Булахдин бе решила, че Селма е една от най-добрите й приятелки. Тя отричаше яростно. На Булахдин й беше все едно.

— А ти не се оплаквай — обърна се тя към Селма и я посочи с костеливия си показалец. — Беше ти на път.

— Живея в Меридиън. Мисисипи . А ти — в Спартанбърг, Южна Каролина . Не ми е на път.

— Моля ти се! И бездруго нямаш по-интересно занимание.

— Не ме бъркай със себе си, стара жено. Аз си търся нов съпруг!

Селма беше на шейсет и пет, но казваше на всички, че е на петдесет. Твърдеше, че е експерт по мъжете, макар седемте бивши съпрузи според някои да означаваха колко експертно умее да греши. Тя флиртуваше с всички мъже, отсядащи тук през лятото — небрежно, като втора природа, все едно птица размахва криле, когато пада. Преди трийсет години бе посетила „Изгубеното езеро“ с третия си съпруг. Скоро се разведе с него — както с останалите — но продължи да идва. Никой не разбираше защо. Изобщо не й личеше да се забавлява.

— Отбихме се в града за продукти — обяви Булахдин.

— Тоест Булахдин купи шест бутилки вино — уточни Селма.

Възрастната жена остави дамската си чанта върху писалището и се облегна на него с дълбока въздишка.

— Споменах на неколцина местни, че продаваш „Изгубеното езеро“. Изненадаха се.

— О! Още не съм казала на никого — обясни Аби.

Тя я погледна сериозно. Очите й приличаха на мътно сивкави кристални топчета.

— Тайна ли е?

— Вече не — обади се сухо Селма, застанала на прага, готова за бягство.

— Не е тайна — каза Аби. — Просто стана набързо. А и никой в града не се интересува. От комплекса, имам предвид. Сега печелят основно от водния парк. „Изгубеното езеро“ вече не носи полза на никого. Промяната сигурно ще облагодетелства Съли.