Сара Аллен: Ябълково вълшебство

Вятърът беше утихнал, но прошарената коса и крачолите на панталоните на непознатия все още леко се поклащаха, сякаш бе привлякъл към себе си останалия лек повей, както птиците се скупчват край семена.

Светлите му сребристи очи най-накрая попаднаха на Бей. Делеше ги улица, но, изглежда, всички коли бяха изчезнали. Човекът се усмихна и се случи това, което Бей подозираше. Сякаш той беше способен да й каже всичко, което тя искаше да чуе.

– Чудех се – провикна се към нея мъжът с бисерен глас – дали можете да ми кажете къде е Пендланд Стрийт?

Момичето се стъписа от съвпадението. Тъкмо идваше от къщата на семейство Уейвърли на Пендланд Стрийт. Това беше най-дългата и лъкатушеща улица, на която се намираха най-старите къщи в Баскъм, къщи с пристройки, притежаващи поовехтяла изисканост, която туристи е обичаха да гледат. Мъжът изглеждаше като обитател на която и да е от тях. Бей погледна стария му куфар. А може би отиваше в странноприемницата на същата улица.

Тя посочи пътя, по който беше дошла.

– Благодаря – отвърна мъжът.

Изведнъж колите отново се появиха, запрелитаха по централната улица и препречиха гледката й. Бей изтича до близката кутия за вестници и се покатери отгоре й, като се държеше за уличната лампа до кутията.

В парка нямаше никого. Мъжът беше изчезнал.

Докато стърчеше върху кутията, покрай нея мина син фиат. Вътре се возеха популярните момичета от училището на Бей – Тринити Кейл, Дакота Олсън, Рива Алегзандър и Луиз Хамиш-Холдъм. Луиз се наведе през прозореца и подвикна напевно към Бей:

– Отиваме в къщата на Джош! Искаш ли да му предадем някоя друга бележка от теб?

Бей беше свикнала с това и само въздъхна, докато колата отминаваше. После скочи от кутията за вестници и тръгна към фризьорския салон, където работеше майка й.

Когато влезе вътре, майка й разговаряше с последния си клиент. Сидни беше на трийсет и осем, но изглеждаше по-млада. Обличаше се предизвикателно и предпочиташе къси панталонки, съчетани с раирани чорапогащи, и старомодни рокли от средата на века. Кожата й беше гладка, а косата й обикновено беше карамелено-руса. Днес Бей можеше да се закълне, че в нея има електриковочервени оттенъци, каквито нямаше сутринта.

Момичето пусна раничката си зад бюрото на рецепционистката, където Вайълет, новото (напълно безполезно) момиче, беше заспала на стола си. Дори лекичко похъркваше. Бей извади от раничката си опърпана книга с меки корици, вдигна я, за да може майка й да я види, после посочи с палец вратата, за да й покаже, че ще чете отвън.

Сидни кимна и погледна Бей така, сякаш й изпращаше послание „шофьорски курс“. От месеци постоянно й натякваше да се запише на шофьорски курс, но тя не желаеше да се научи да кара кола. Ако го направеше, кой знае как щеше да се посрами преди първата слана. Не, нямаше нищо против да върви пеша и да взема автобуса до къщата на леля си Клеър, а вечер да чака майка си да свърши работа.

Прекалено голямата свобода е опасна за едно влюбено момиче.

– Вземи си телефона. Ще ти звънна, ако свърша по-рано – каза Сидни, а Бей неохотно се върна при раницата си, извади телефона и го пъхна в джоба.

Майка й твърдеше, че най-вероятно тя е единствената на света, която не обича да говори по телефона. Не беше съвсем вярно. Просто никой, освен майка й не й се обаждаше.

Бей пое през парка и за миг се зачуди къде ли се е дянал възрастният мъж и дали да не се върне в дома на леля си Клеър, за да провери дали не се е озовал там. Обаче това означаваше, че няма да може да отиде до къщата на Джош Матисън и да се върне, преди майка й да свърши работа.

Затова прекоси още задни дворове, после гората покрай реката, където се намираха най-хубавите къщи в Баскъм. Там живееше новият ректор на колежа „Ориън“, както и неколцина лекари. И семейство Матисън, които притежаваха най-голямата сглобяема къща в щата. Да живееш в подвижен дом? Дали беше сглобена другаде и после преместена тук? Не, вероятно беше построена тук, в Баскъм, от хората, които живееха в къщата със седем спални в тюдорски стил. В сянката на полуголите дървета Бей се изкачи на хълма, който гледаше към задния двор на семейство Матисън. Виждаше басейна, покрит за сезона, джакузито и отворените врати към вътрешния двор.

Имаше много деца, някои вече бяха в джакузито, други гледаха телевизия в дневната, от която се излизаше във вътрешния двор. Възползваха се от факта, че родителите на Джош Матисън щяха да отсъстват този месец. Всички се стараеха да изглеждат съвсем безгрижни, както бяха виждали във филмите, но истината бе, че не им беше там мястото.