Сара Аллен: Ябълково вълшебство

Бей се обърна, за да погледне през прозореца над мивката. Градината отзад имаше висока ограда от ковано желязо, обрасла с пълзящи орлови нокти, на места с дебело половин метър стебло и с остри връхчета като в старо гробище. Бей не виждаше дървото, но знаеше, че е там. Това винаги й носеше успокоение.

– Най-накрая застудява. Кога ще цъфне ябълковото дърво? – попита.

Странното ябълково дърво в задния двор на семейство Уейвърли, което си беше там много преди построяването на къщата, спеше само през есента. Никой не можеше да обясни как така дървото цъфти цяла зима, а после през пролетта и лятото ражда малки розови ябълки. Някои от най-милите спомени на Бей бяха как лежи под ябълковото дърво през лятото, докато Клеър се грижи за градината, а ябълковото дърво я замерва с плодове като куче, което се опитва да склони стопанина си да си играят. С наближаването на есента листата на дървото окапваха за една нощ и след това то само поклащаше печално голите си клони, докато първата слана за годината не го разбуди отново. Цялото семейство усещаше безсилието му.

– Според годишника първата слана тази година ще е на Хелоуин – отвърна Клеър. – Една седмица след събота.

– Късно е. По-късно, отколкото си спомням да е падала някога. Ще има ли празненство? – попита Бей с надежда.

– Разбира се – отговори леля й и я целуна по главата, когато мина покрай нея. Започна да излива тръпчивия жълт сироп от лимон и върбинка от медната тенджера в кръглите формички, за да се втвърди. – Винаги празнуваме първата слана.

През есента в деня, когато дървото цъфнеше и белите му цветчета се посипят по земята като сняг, по традиция членовете на семейство Уейвърли се събираха в градината като оцелели след тежко бедствие, прегръщаха се, смееха се, докосваха се по лицата и ръцете, за да се уверят, че са добре. Изпълваше ги признателност, че са оцелели, облекчение, че светът им отново се подрежда. Винаги ставаха неспокойни преди първата слана, отдаваха сърцата си прекалено лесно, искаха неща, които не могат да имат, ставаха разсеяни, непохватни и прекалено лесно се влияеха от мнението на другите. Първата слана слагаше край на това, а то винаги беше повод за празник.

После всичко беше наред.

Бей нямаше търпение този ден да дойде по-бързо.

Защото нещата така се натрупваха напоследък, че много можеше да се очаква.

Бей помага няколко часа на леля си, а когато се мръкна, излезе и през задните дворове се отправи към центъра на Баскъм.

Щом наближи парка в центъра на града, веднага забеляза възрастния мъж, който стоеше сам с протрит кожен куфар на земята до него.

В този човек имаше нещо магнетично. Той излъчваше сдържана увереност, сякаш един негов поглед или една усмивка ще усетиш като тайна, която би променила живота ти, би променила всичко. Може би беше проповедник, политик или търговец.

Бей се замисли за момент. Да, определено беше търговец.

Тя спря на отсрещния тротоар, за да го погледа – навик, който се опитваше да преодолее, защото знаеше, че дразни хората. Веднъж, след като се взира прекалено дълго в някаква жена в магазина, жената се ядоса и й каза:

– Аз ще бъда с него. Той ще напусне жена си. Не се и опитвай да ме убедиш в противното.

Бей се слиса, първо, защото нямаше представа, че Айон Ингъл има извънбрачна връзка, и второ, защото просто гледаше клечиците, заплетени в косата й, след като преди около час Айон се беше търкаляла на речния бряг със съпруга на друга жена. Обаче хората винаги бяха подозрителни, понеже знаеха за дарбата на Бей. Или проклятието, както би казала майка й. Бей знаеше кое е правилното място на всичко. Точно както дарбата на леля й Клеър беше да приготвя храна от ядивните цветя от градината на семейство Уейвърли, а дарбата на майка й беше тайнственият й подход към косата – подстриже ли те, в деня ти настъпваше необяснима промяна. Бей можеше да прибере приборите за хранене в правилното чекмедже в къща, където стъпва за пръв път. Можеше да определи коя кола на паркинга на кого е.

Сега наблюдаваше възрастния мъж, който беше пъхнал ръце в джобовете си и непоколебимо оглеждаше всичко наоколо – магазините за туристи в центъра на Баскъм, фонтана в парка, където понякога се събираха колежани. Погледът му любопитно се задържа върху скулптурата до фонтана, изработена от първенеца в програмата по изкуства в колежа „Ориън“. Сменяха скулптурата всяка година. Тази година беше циментов бюст на основателя на колежа „Ориън“, Хорас Дж. Ориън, висок два и половина метра и широк три. Голямата му сива циментова глава беше наполовина скрита в тревата и се подаваше само горната й част – от носа нагоре. Хорас Дж. Ориън изглеждаше така, все едно се завръща от света на мъртвите, наднича изпод земята и се пита дали наистина си струва усилията. Всъщност беше много смешно – огромна глава в центъра на града. Местните обсъждаха главата по-активно през месеците след поставянето й, но все още беше тема на разговор, когато нямаше за какво друго да си чешат езиците.