Виктория Александър - Идеалната съпруга

— Майко, искам да знам какво правиш. И защо си обърнала две стаи с главата надолу. — Тя огледа остро майка си. — Нали са само две?

Сабрина повдигна вежди и се усмихна. Тя скочи от бюрото и изтупа някаква паяжина, която беше залепнала за роклята й.

— Да, скъпа, само две са. Но не мога да гарантирам, че няма да станат повече.

— Защо? — изплака Белинда и я попита за трети път: — Какво правиш?

Сабрина махна неопределено.

— Търся нещо, което очевидно не е било поставено на мястото си. Или е било добре скрито — добави шепнешком тя.

— Е, надявам се да го намериш, преди да срутиш къщата върху главите ни.

Сабрина я стрелна с поглед и момичето почувства стягане в стомаха, което й показа, че беше прекрачила границата на отношенията между майка и дъщеря.

Майка й заговори тихо и спокойно и от това буцата в стомаха на момичето стана още по-твърда.

— Белинда, преди всичко това е моят дом и ако пожелая да го срутя, ще го направя. И, второ, аз съм твоя майка, а не ти моя и не желая да се обръщаш към мен, сякаш сме си разменили местата.

— О, мамо, знам това и ужасно съжалявам. — Очите на Белинда се насълзиха. — Просто като видях стаята горе, а сега и това тук, а и ти не си спала в леглото си…

— Всичко е наред, скъпа. — Сабрина отиде до дъщеря си и я прегърна. След това нежно започна да я насочва към вратата. — Няма за какво да се тревожиш. Все пак трябва да знаеш, че може да се наложи да напусна Лондон за известно време.

Белинда подскочи от изненада и тревога.

— Какво искаш да кажеш? Къде ще ходиш?

— О, тук-там. Ще посетя някои приятели, ще разглеждам забележителности, ще се погрижа за една дреболия — отвърна Сабрина, като заобикаляше прекия отговор на въпроса на дъщеря си, без да престава да я тика към вратата. — Наистина няма за какво да се тревожиш. Въпреки че не й личи, майка ти е способна да се грижи сама за себе си.

Двете застанаха една срещу друга в рамката на вратата.

— Ти си върши твоята работа и не се притеснявай за мен. Просто насочи вниманието си към онзи очарователен младеж и прекрасния живот, който ви очаква. — Сабрина се отдръпна и побутна леко дъщеря си в коридора. — Аз още не съм свършила тук, така че ще продължим този разговор по-късно. Приятен ден.

Вратата се затвори тихо, но твърдо пред лицето на момичето. За миг тя не можа да направи нищо, освен да стои и да гледа втренчено. Озадачена, тя се замисли над думите на майка си. Те бяха просто безсмислени.

Защо трябваше да напуска Лондон толкова бързо и толкова загадъчно? Не беше в неин стил да се държи импулсивно или тайнствено. Белинда познаваше майка си по-добре от когото и да било и макар да осъзнаваше, че тя беше нещо повече от онова, което откриваше пред хората, никога досега не я беше виждала да прави нещо подобно, да обръща цялата къща с главата надолу и да заявява неочаквано, че трябва да отпътува. Какво й беше станало?

Определено, нищо не беше наред. Белинда остана загледана няколко секунди във вратата на библиотеката, след което се качи в стаята си. Тя нямаше никакво намерение да позволява на майка си да тръгне бог знае закъде. Не и ако можеше да й попречи.

Тя взе хартия и мастило и надраска набързо една бележка. Белинда не можеше да спре майка си сама, така че направи единственото възможно нещо при тези обстоятелства.

Изпрати бележката на Ерик.

Сабрина се облегна на затворената врата и отметна един кичур коса от лицето си. Тя просто не можеше да каже на дъщеря си какво търсеше или какво възнамеряваше да направи, когато го намереше.

На първо място момичето нямаше представа за финансовото затруднение, в което бяха изпаднали. На второ място, Сабрина беше отгледала дъщеря си така, че тя да заеме мястото си в обществото, което й се полагаше по право като дъщеря на маркиз. Израснала в почтена обстановка, образована и обучена както подобаваше на положението й, Белинда никога нямаше да разбере как майка й дори можеше да си помисли да започне да търси нещо толкова невероятно като изгубено съкровище.

Може би се беше справила твърде добре с възпитанието на дъщеря си. Момичето беше красиво и очарователно, имаше добри обноски, но, изглежда, не притежаваше голямо въображение. Авантюристичният дух на майка й и баща й липсваше на Белинда. От гледна точка на една любяща майка, това беше хубаво, но от време на време Сабрина си мислеше, че щеше да й бъде приятно да има дъщеря, с която да може да споделя своите възмутителни, дори скандални мечти. Но точно сега тя не можеше да направи нищо по този въпрос.