Вероника Хол - Девицата и звярът

— Ковингтън, лейди Деран. Джейми Ковингтън.

Мариса протегна ръка и Ковингтън я поднесе към устните си.

— Ценя вниманието ви, сър.

— Това не беше нищо особено, миледи. Щастлив бях да ви се притека на помощ.

Той и предложи ръката си, за да се опре на него.

— Ще ми позволите ли да ви придружа до къщата?

Мариса го удостои с ослепителна усмивка.

— Ще ми бъде много приятно.

След няколко крачки той се спря.

— Мога ли да ви дам един съвет, графиньо?

— И какъв ще бъде той, моля? — попита тя, разтваряйки със замах ветрилото си.

— Не разпитвайте повече за човека, за когото ще се омъжвате.

Мариса рязко затвори ветрилото си и втренчи поглед в Ковингтън.

— И защо да не го правя?

— Защото е добре сама да го прецените.

— А вие познавате ли го?

Сега беше ред на Джейми Ковингтън да се усмихне.

— Да, миледи, познавам го. Достатъчно добре.

— И няма да ми кажете нищо?

— Само следното: Камерън Бюканън е горд човек. Не си позволявайте да забравите това, защото в противен случай всичко ще бъде загубено преди още да е започнало — каза той.

Тайнствените слова на Ковингтън отново изникнаха в съзнанието на Мариса, когато тя вдигна очи към мъжа, застанал до нея. Светлината на свещите обливаше с топъл блясък едната половина на лицето му. В профил носът му, нито къс, нито дълъг, беше орлов. Под шапката с широка периферия, украсена с извито перо, златистата му коса се подаваше на гъсти вълни, които се разстилаха върху бялата дантелена яка на ризата и достигаха до кадифения жакет. Цветът на шапката и на жакета му подхождаше на дълбокия, наситен цвят на пръстена, който той носеше на лявата си ръка — сапфирено-син. Тя отбеляза със задоволство, че същата тази ръка, която държеше дъбов бастун, украсен на върха със златна фигурка, беше едра, с дълги, тънки пръсти. Беше по-висок от нея, макар и не толкова висок, по нейна преценка, колкото краля.

Ъгълчетата на устните й разцъфнаха в благодарна усмивка. Мъжът, когото вземаше за съпруг, беше мъж в разцвета на силите си, красив като ангел. Гласът му, повтарящ словата на епископа, беше ясен и гърлен, със съвсем лек шотландски акцент.

Трепет премина по тялото й, когато той произнесе: «Ще бъдат двамата една плът». Гази нощ, след вечерята, давана в тяхна чест от краля и лейди Касълмейн, те щяха да започнат брачния си живот. Двама непознати, които ще трябва да делят общо легло, да сплетат телата си в едно. Мариса знаеше какво се очаква от нея тази нощ. Майка й, щастливо омъжена повторно за съсед на братовчеда Килрун, я беше подготвила за това. Някои неща Мариса знаеше и от братовчедка си Браяна, сестрата на Килрун, самата тя отскоро вдовица и нейна компаньонка след завръщането й в Англия.

Докосването му беше толкова леко, че тя дори не усети пръстена, който свързваше съдбите им, да се плъзга по пръста й.

— И което Бог е съчетал, човек да не разлъчва.

Съпругът й, който отсега нататък щеше да носи древната титла, за последен път принадлежала на нейния баща, бавно пристъпи напред, излизайки от полумрака на църквата.

Усмивката, с която го очакваше, застина върху лицето й. Мариса потисна възгласа, който се надигна в нея. Милостиви Боже, що за човек стоеше пред нея? Това ли беше човекът, на когото току-що бе врекла живота си?

Светлината разкри онова, което сенките бяха скривали. Красота и грозота едновременно. Небе и ад. Дясната страна и шията на съпруга й бяха обезобразени от страшни белези. Черна превръзка закриваше окото му. Мариса сведе поглед. Дясната му ръка също бе ужасна — сгърчена и съсухрена като черен корен.

Той пристъпи към нея и тя с ужас видя, че е куц.

— Красавице. — Гласът му бе леден. — Няма ли да целунете своя звяр?

Той почувства допира на хладните й устни върху своите като нежното докосване на лек ветрец. Тя се владееше напълно; с нищо не издаде това, което — той бе сигурен — изпитваше. Никакви външни признаци на отвращение и погнуса не помрачиха хубавите й черти. «Да — помисли си Камерън, — тя наистина е хубава девойка, достойна за жена на самия крал.»

Чарлз — Барбара Палмър го държеше под ръка — положи десницата си върху рамото на Кам:

— Много добре, приятелю. Гордеем се с теб. — После се обърна към Мариса: — Много сме доволни и от вас, графиньо. — Наведе се и положи целувка върху нежната буза на девойката. И с топла усмивка и весело проблясващи тъмни очи добави: — Оказвате ни чест като носите подаръка ни.

— Вие сте този, който ме удостоява с честта си, Ваше величество — усмихна се Мариса, повдигна ръка и докосна с връхчетата на пръстите си красиво шлифования скъпоценен камък.