Джейн Остин - Разум и чувства

Мариан се стресна при мисълта, че във въображението си тя и майка й до такава степен бяха надхвърлили действителността.

— А ти дори не си сгодена за него! — каза тя. — Въпреки всичко и това ще стане в най-скоро време. Все пак едно забавяне на нещата си има своите предимства — първо, няма да те загубя толкова скоро, и второ — Едуард ще има възможността да подобри вкуса си в областта на твоето любимо занимание, което е задължително условие за вашето бъдещо щастие. О, колко чудесно би било, ако твоята дарба го запали дотолкова, че самият той пожелае да се научи да рисува!

Елинор бе разкрила докрай своите чувства пред нея. Не можеше да си представи, че сестра й ще започне да харесва Едуард така, както се надяваше да го заобича самата Мариан. На Едуард понякога наистина му липсваше плам, което, ако не се приеме като проява на равнодушие, би могло да означава нещо не по-малко обезкуражаващо. Ако допуснеше, че той изпитва някакви съмнения в чувствата й, по всяка вероятност не би изразил нещо повече от леко безпокойство. По-сериозна пречка пред отношенията им беше всъщност неговата зависимост от майка му, която не му даваше възможност да се отдаде на своите чувства. Елинор знаеше, че в момента собствената му майка не му създаваше никакво усещане за дом и уют, нито пък даваше на сина си някакви надежди, че ще може де свие свое гнездо, ако не се придържа стриктно към великите й планове за неговото бъдеще. За Елинор беше невъзможно да се чувства спокойна, след като знаеше всичко това. Далеч не разчиташе на неговата привързаност, която за майка му и за сестра му бе съвсем очевидна. Нещо повече, колкото по-дълго оставаха насаме, толкова по-несигурна ставаше тя в чувствата му, и дори имаше моменти, в които болезнено си даваше сметка, че тези негови чувства може да са проява единствено на чисто приятелство.

Каквито и да бяха причините за неговата сдържаност, все пак се оказаха напълно достатъчни да притеснят сестра му — когато подразбра за отношенията му с Елинор, Фани започна да се държи доста грубо към него, което, впрочем, бе напълно разбираемо. Не пропусна възможността да обиди свекърва си, като отвори дума за възлаганите върху Едуард надежди по отношение на неговото бъдеще, както и за твърдото решение на госпожа Ферърс да ожени изгодно и двамата си сина, дори намекна за бедата, която ще сполети всяка млада дама, ако се опита да оплете Едуард.

Госпожа Дашууд не успя да се престори, че не разбира за какво става дума, нито пък направи някакви усилия да остане хладнокръвна. Тя дори не се постара да скрие презрението си и излезе веднага от стаята, твърдо решена, че нейната любима Елинор не заслужава подобни намеци и унижения въпреки всички неудобства, които би причинило едно внезапно отпътуване.

Такова състояние на духа я бе обзело, когато получи писмо със съвсем навременно предложение. Един неин роднина от Девъншир, човек заможен и с положение, — предлагаше неголяма къща при много изгодни условия. Джентълменът бе написал писмото лично, в приятелски тон и с намерението да й помогне в търсенето на дом. Разбрал, че тя търси подслон, и макар предлаганото от него жилище да не бе повече от селска хижа, той я уверяваше, че ще направи всичко, което тя сметне за необходимо, ако условията й харесат. Беше съвсем искрен в своята настоятелност и след като даваше някои подробности за къщата и градината, я канеше да му гостува с дъщерите си в Бартън Парк — неговото имение, откъдето щяха да отидат в Бартън Котидж. Двете къщи бяха близо, в една и съща енория, и щяха да решат какво трябва да се промени, за да стане жилището по-уютно. Нямаше търпение да я види удобно настанена и цялото писмо бе проникнато от толкова приятелски чувства, че не можеше да не я зарадва истински — и то в такъв момент, когато тя страдаше от студенината и безсърдечието на най-близките си роднини. Не й бе необходим нито миг за допълнителна информация или за вземане на решение — решението се оформи в главата й още докато четеше писмото. Само преди няколко часа едно така отдалечено от Съсекс място, каквото беше Бартън в Девъншир, щеше да бъде категорично отхвърлено въпреки всичките му достойнства, ала именно неговата отдалеченост сега се явяваше най-важното му предимство. Да живее далеч от Норланд за нея вече бе не мъчително, а желателно — то бе като божия благодат в сравнение с мъката да продължи гостуването си в дома на снаха си, пък и едно окончателно заминаване от любимия дом не би било така болезнено, както да живее в близост до него и дори да го посещава, докато такава жена е негова стопанка.