Алиса Дей - Пробуждането на Атлантида

Воини на Посейдон — воини, дали клетва да служат на Посейдон и да защитават човечеството. Всички те носят знака на Посейдон върху телата си.

Сиатъл, Вашингтон

— Това са моите, така да се каже, скрити оръжия — каза Вен, докато издърпваше меча с дясната си ръка, а с лявата извади един от седемте кинжала, закрепени към различни части на тялото му. — Дори няма да си правя труда да вадя „Глок“-а и готините нови сребърни куршуми към него за тази жалка шайка.

Вампирът, водещ бандата… ятото? Стадото? Как, по дяволите, да нарече толкова голяма група вампири? Вампири, които ги бяха наобиколили на алеята и съскаха, оголвайки зъби.

— Приготви се да умреш, човеко. Значително те превъшшошдаме шислено — заплаши го той с особено фъфлене, така характерно за наскоро превърнатите вампири. Те не бяха успели съвсем да хванат цаката на това да говорят с уста, пълна със зъби.

Алеята изглеждаше като всички останали — сиви камъни и нащърбени тухли, натрошен боклук на земята, и миризма на стара урина и свежо отчаяние. Комбинация, която караше Вен сериозно да се изнервя.

Изнервен и развеселен. Той се изсмя в бледото лице на вампира.

— Бъркаш за няколко неща, мъртвецо. Първо, ние не сме хора, а трима от най-добрите воини на Посейдон. Второ, вие сте тези, които ще умрат, така че можете да шелунете шадника ми — подигра се той, имитирайки фъфленето им.

Очите на вампира заблестяха в червено, но вместо да нападне, изглеждаше сякаш танцува наоколо. Вен предположи, че не е съвсем готов да се справи с двуметров атлантски воин, държащ меч, голям поне колкото половината от тази дължина. Но съществото му лазеше по нервите, а подстрекаването на кръвопиещите му приятелчетата допълнително допринасяше за това.

— Сребърните куршуми не са особено ефикасни при вампирите, както знаеш, лорд Венджънс — отвърна Бренан с обичайния си спокоен тон, докато изваждаше от гънките на дългото си кожено палто шепа метални звезди, без съмнение с някакво магическо заклинание върху тях. — Не съм сигурен, дали току-що превърнати като тези, ще бъдат дори леко забавени от сребро. Това е интересен въпрос, въпреки че може би трябва да го разискваме друг път. Както и това защо се натъкваме на все по-голям брой наскоро превърнати вампири тук в Северозападен Пасифик.

— Да, ще го обмисля друг път — каза Вен, опитвайки се да не се смее. Само Бренан можеше да се отдаде на философстване, когато бяха изправени пред надвиснала заплаха от кръвопийци. Ордата — да, орда беше добре — ордата от вампири отстъпи малко.

Те съскаха и крещяха някакви наистина гнусни заплахи, но несъмнено отстъпваха. След като Вен, Алексий и Бренан бяха прекарали цяла седмица в тази дъждовна част на света, бе станало ясно колко смъртоносен е Бренан с хубавите си малки играчки. Жалко, че вероятно е трябвало да се забърка с някоя вещица, за да получи омагьосаните оръжия. Освен кръвопийците и шейпшифтърите, нямаше нищо, което Вен да мрази повече от вещиците и техния вид. Особено тези, които се занимаваха с черна магия.

— Млъкнете вече, броя — изръмжа Алексий към тях. — Седемнадесет, осемнадесет… О, да, не мога да забравя големия, лош и наистина противен, който дебне иззад боклукчийската кофа. Деветнадесет — нечетно число, момичета. — Той поклати глава. — Не се дели на три. Заплювам си остатъка.

— Възрастта преди красотата, Златокоско — каза Вен, оголвайки зъбите си в нещо, което би могло да мине за усмивка. След това той се завъртя, а мечът в ръката му вече се движеше, за да повали вампира, който се опитваше да се промъкне до тях, като спускаше зловещия си задник надолу по сградата отзад.

Вен извика триумфално, когато главата на вампира падна на земята. Тялото му я последва няколко секунди по-късно.

— Добре, вече сме изравнени. По шест за всеки, момчета?

— За Посейдон! — извика Алексий в отговор, усмихвайки се като глупак. Белязаната половина от лицето му опъваше и извиваше надолу единия край на устата му, така че той сигурно изглеждаше като побъркано привидение или отвратителен лош сън за новопревърнатите вампири. Вен видя, как трима от тях отзад в тълпата си направиха някакъв знак един на друг и си плюха на петите.

По-бързо от светкавица, придружена от гръм, яздеща вълните на морска буря, ръката на Бренан, се стрелна един, два, три пъти и тримата паднаха, крещейки, а облаци от дим се издигаха от гърбовете им.

— Никога не бих забил нож в гърба на честен противник — каза Бренан. — За щастие, тези неживи нямат чест.