Алиса Дей - Пробуждането на Атлантида

Тишина.

— Посейдон никога не е предоставял на жреците си лечебната сила, в който и да е етап от бременността или раждането, Конлан. Знаеш това. Акушерките от Храма на нереидите са единствените, които могат да помогнат по тези въпроси.

— Да върви по дяволите всичко това! Те не могат да направят нищо. Ти си по-силен от всеки върховен жрец, който Атлантида е познавала някога. Дори и Съвета го знае. Наруши правилата, Аларик. — Конлан спря, когато осъзна, че бе започнал почти да вика и след това продължи по-тихо. Мрачно. — Направи го за мен!

Аларик стисна ръце в юмруци, почерпи сила от въздуха около тях и хвърли кълбо от синьо-зелена енергия в другия край на стаята. Тя се разби в стената и остави димяща, овъглена дупка в мрамора. Съвсем същата като тази, която изгаряше вътрешностите му от мъка и разочарование.

— Не мислиш ли, че ако можех, щях да го направя, Конлан? За теб… моят приятел? За жена ти и нероденото ти дете? За бъдещите крал, кралица и наследник на трона? Не ми пука за правилата, по дяволите! Аз просто не разполагам със силата.

Цялото тяло на Конлан рязко се отпусна и отчаянието му се блъсна в Аларик, подобно на осезаеми вълни, мощни почти колкото циклон.

— Тогава нямаме никакъв избор. Не можем да направим нищо.

Аларик се насили да изрече следващите думи през внезапно вцепенените си устни.

— Опита ли да… свърза ли се с… — не можа да каже името й и се смъмри за това, че беше такъв страхливец, но накрая се спря на местоимението, — нея?

Конлан кимна.

— Да, изпратихме послание към Куин. Поне успяхме да кажем на нейния колега в начинанията й, онзи шейпшифтър Джак, че Райли има нужда от сестра си. Макар че кой знае кога ще го получи? Последно чух, че съюзът на бунтовниците разследва нова заплаха от вампири на Западния бряг и Куин винаги трябва да бъде в разгара на всеки…

Принцът спря по средата на изречението, затвори очи и простена.

— Съжалявам, Аларик. Не помислих, докато говоря. Сигурен съм, че тя е добре. Познаваш Куин, тя е боец.

Аларик го прекъсна, чувствайки се горд поради някаква странна причина, че бе успял да поеме контрол над треперенето на ръцете си почти веднага след като бе започнало.

— Не, принце мой, не познавам Куин. И никога няма да я опозная. Така и трябва да бъде това повеляват законите на Посейдон и действителността. — Остротата в гласа му не помогна. — И двамата знаем, че тя заслужава някой много по-добър от мен.

След тези думи той направи две крачки и скочи във въздуха, после се разтвори в облак от мъгла и избяга през високия прозорец на храма. Избяга от болката и страха на Конлан за жена му и детето му. Избяга от своя собствен тъмен, убийствен глад за една жена, която никога не би могъл да има.

Но дори под формата на блестяща мъгла, той не можа да избяга от последните думи на Конлан, макар че бяха промърморени.

— Няма такъв, стари приятелю.

Сиатъл

Ерин отби в алеята на старата викторианска сграда, която служеше като щаб на сборището Светлинния кръг на Сиатъл и погледна в огледалото за обратно виждане. Лъскавият черен ягуар на Вен караше плътно зад нея по алеята, блокирайки всякаква възможност за бягство. Ръцете й стиснаха волана за миг. В капан.

— Не, че искам да избягам — прошепна тя в празната кола. — Това е моят шанс да изградя съюз с някой, който притежава силата да ми помогне. Да ни помогне.

Вратата на колата й се отвори, докато откопчаваше предпазния си колан и тя примигна към него изплашено.

— Как успя… О, да. Атлантски суперсили, предполагам.

— Това съм аз. Супер Вен, на твоите услуги.

Той отстъпи назад едва колкото да й направи място да слезе от колата. Тя прие това като предизвикателство за куража й и когато излезе, застана толкова близо до него, че лицето й почти докосна гърдите му. Усети аромата му, завладяваща комбинация от солена вода, подправки и мъж. Принуди се да се противопостави на внезапното желание да зарови носа си във фланелката му и да вдиша дълбоко. Да се увие в топлината му и да не се поддава на ледената влага на зимната Сиатълска нощ.

Опалите на пръстите й внезапно завибрираха, стряскащ зов, който се разпростря през сетивата й. Самотно и натрапчиво. Пееха за желанието, глада и по-тъмните страни на нуждата. Коленете на Ерин почти се превиха от силата му и ръцете на воина се стрелнаха, за да хванат нейните.

— Не ме докосвай — ахна тя, но беше твърде, твърде късно. Песента на опалите се извиси и стигна кулминацията си вътре в ума й, през душата й и в опустошените кътчета на сърцето й. И там, където музиката разруши границите на контрола й, Стихийната магия побърза да нахлуе. Тя обгори нервните й окончания и заискри по кожата й поразително ярко.