Алиса Дей - Пробуждането на Атлантида

Очите на Вен потъмняха и той потисна едно проклятие, докато се отдръпваше настрани от нея, освобождавайки ръцете й. Тя падна на колене пред него и притисна ръце към главата си, за да потуши забранената магия. Мърмореше думи за сила изпод носа си.

— Restrictos, terminos, immediamentos!

Борейки се за въздух, тя принуди магията да се разсее. Да се успокои. Замисли се колко ли време ще издържи, докато настъпи моментът, в който вече няма да може да контролира глада на Стихийната магия, да покаже силата си чрез нея. Над нея.

Тя примигна и очите й се отвориха, когато над затворените й клепачи премина сянка. Атлантският воин бе клекнал пред нея и гледаше лицето й. Всички следи от развеселеност си бяха отишли и тя инстинктивно отскочи от твърдостта на погледа му. Много тънък слой на изтънченост лежеше под примитивната свирепост на този боец, осъзна тя.

— Какво, по дяволите, беше това? — рязко каза той, взирайки се в лицето й, сякаш можеше да прочетете нейните тайни в чертите й.

— Беше… — тя се препъна в лъжите, които бе упражнявала толкова много пъти в ума си, търсейки отчаяно отговор. Друга мелодия зазвуча в съзнанието й. По-сладка, по-богата. Безмълвни текстове на желанието. Изумрудите на пръстените й прогориха кожата на показалците й.

Отново я заля шок. Изумрудите! Но… оу. Очите му. Очите му.

— Какво е това?! — Попита на свой ред тя, взирайки се в синкаво-изумрудения пламък, светещ в очите му. В ума й се зароди мисълта, че Стихийната и Атлантската магия са пресекли пътищата си — вода и електричество, борещи се за надмощие.

Бедствие. Токов удар. Болка. Смърт.

Преди той да успее да отговори, тя се изправи и се облегна на колата, без да сваля очи от неговите.

— Каква е тази синьо-зелена светлина, която гори в очите ти? Атлантите също ли са способни да призовават Стихийна магия?

Той скочи на крака.

— За какво говориш? Какъв синьо-зелен пламък? Какво е Стихийна магия? — Той вдигна ръка, сякаш за да докосне лицето си, но след това я свали; няколко пъти сви и отпусна юмруците си и накрая си пое рязко въздух.

— Извини ме, Ерин — каза накъсано той, докато заобикаляше колата й, за да отиде от другата страна на шофьорското място и да отвори вратата. Вен се плъзна на седалката и погледна в огледалото на мъждивата светлина, която идваше от лампичката на купето над главата му.

Докато Ерин пристъпи нестабилно надалеч от колата, решена да скрие истината за това колко бързо докосването му бе сломило защитите й, чу как вратата се блъска зад нея. Колата се разтресе толкова мощно от силата на затварянето, че тя почти падна отново.

Завъртя се, за да го погледне и гледката, пред която се изправи, беше напълно неочаквана. Със затворени очи и наведена глава, воинът удряше с юмруци върху покрива й веднъж, два пъти, а след това за трети път, като мърмореше нещо на хармоничен език, който не звучеше като нито един език, който тя знаеше. Тогава той дойде на себе си и се загледа в нея над покрива на колата й, очите му горяха, разширени от шок и нещо, което много приличаше на отчаяние.

— Прости ми, моля те, но аз трябва да тръгвам. Сега. Трябва да… Аларик… проклятие. Аз просто… о, по дяволите, трябва да се измъкна от тук. — С тези думи той се обърна и скочи във въздуха, превръщайки се в блестяща мъгла, докато се издигаше в потъмняващото сумрачно небе.

Тя си пое дъх. Това беше красиво. Беше ужасяващо. Точно, както си бе представяла Атлантида. Поклащайки глава, за да се опита да я прочисти от магия и фантазии, тя хвърли поглед на колата му, която блокираше пътя на нейната.

— В капан. О, Богиньо, какво направи с мен?

Стържещ глас отговори на промърморения й въпрос:

— По-добре попитай, какво ние смятаме да направим с теб, Ерин Конърс.

Преди да успее да помисли, да помръдне или да реагира, кехлибара на пръстите й издаде ясен, остър предупредителен тон. Пулсираща червена светлина изпълни полезрението й и проряза силите й и личните й щитове, прекъсвайки достъпа й до земната магия. За първи път, откакто бе навършила шестнадесет, Ерин бе безсилна, колкото немагьосник, докато стоеше сама, изправена пред тъмнината.

Вен се рееше над върховете на дърветата и чувстваше гадене в червата си. Не спираше да се нарича така, както казваше на всеки друг, за да го предизвика да се бият — страхливец.

Да бяга от една жена — да бяга от емоции — не беше в неговия стил. По дяволите, да има изобщо емоции към жените не бе в негов стил. Нямаше нищо, нито едно проклето нещо, което по някакъв начин да е нормално в реакцията му към Ерин Конърс.