Адел Паркс - Чуждото е по-сладко

Старателно подсуши тялото си, облече пижама от египетски памук и подходящи чехли. Погледна се в огледалото. Не беше зле за тридесет и две годишна. Да разкопчае ли горните копчета? Колко точно. Едно? Две?

Най-сетне влезе в спалнята.

— Ей, Майки — промърмори стеснително. Но още преди да се пъхне между завивките, усети бавното и познато движение на гърдите на Майкъл, които се вдигаха и спускаха, което означаваше, че той е намерил уютно убежище в царството на сънищата.

Елайза отпиваше от двойното си еспресо. Беше горчиво, черно. Или може би това бе настроението й тази сряда сутрин.

— Какво има? Обикновено кафето тук ти харесва.

От нежния глас на Грег струеше загриженост. Тя не обърна внимание за загрижеността му, защото бе малко прекалена, и за стотен път днес изпита раздразнение към него. Би предпочела той да е мъж, който не забелязва, че не е докоснала кафето си, но плаща сметките си с дебитна карта, а такива мъже наоколо имаше колкото искаш. Всичките й приятелки бяха омъжени за такива. Зет й Майкъл беше прекрасен пример. Как така бе пропуснала шанса си за подобен партньор?

„Не обичам еспресо — помисли си. — Прекалено много ми напомня за времето, когато бях студентка. Би трябвало да пия «Ърл Грей» и да ям торта с тропически плодове в някоя свястна чайна. Това правят жените на моята възраст. Това би направила Марта. Не би трябвало да седя в някакво си задимено кафене, което няма приличието дори да бъде част от верига, обаче е собственост и се управлява от истински италианци.“

Вярно, преди време заведението й харесваше. Даже направо се гордееше със забележителното си откритие и водеше в кафене „Бианки“ само най-добрите си приятели. Много й харесваше, че тук няма два еднакви дървени стола (а и единия крак на повече беше по-къс) и че синьора Бианки сервира само еспресо и капучино. Нито кафе лате, нито макиато, нито американо, нито еспресо ристрето, никакви ароматизирани кафета и със сигурност никакво безкофеиново кафе. Не продаваха луксозни кутийки с чай или бутилки със зехтин за по двайсет лири. Те бяха истински италианци и смятаха, че поставянето на столове в кафенето вече е огромен реверанс към странностите на британците. Предлагаха обаче чаша вода с всяка чаша черно като катран кафе, no charja 1 1 Неправилен изговор на английското no charge — „безплатно“. — Б.пр. .

Синьора Бианки беше невероятно дебела. Безбройните й верижки почиваха върху огромните й гърди, които на свой ред често почиваха върху плота, а когато не бяха там, се опираха на големия й корем. Елайза никога не бе виждала краката й, защото през седемте години, откакто посещаваше кафене „Бианки“, синьора Бианки нито веднъж не се показа иззад плота, но въпреки това жената доминираше над целия бар поради телесната маса и личността си. Тя командваше, обгрижваше и обичаше всичките си клиенти като майка. Например, ако някои проявеше глупавата дързост да си поръча двойно еспресо, тя стоварваше огромния си юмрук върху пищната си гръд, цъкаше с език и завърташе очи към небето, като по този начин красноречиво изразяваше мнението си, че две кафета еспресо несъмнено и тутакси биха причинили инфаркт.

Синьор Бианки естествено следваше да бъде съвсем кльощав мъж. Ако беше друг, за него просто не би имало място. Според Елайза той тежеше по-малко от шейсет килограма и голяма част от теглото му се дължеше на мустаците, които бяха дълги и намазани с брилянтин. Въпреки крехкия си външен вид обаче той не беше слаб човек. Макар синьор Бианки да бе деликатен и в повечето случаи мълчалив, присъствието му бе от изключително значение за кафенето и най-вече за синьора Бианки. Тя продължаваше да го гледа по начин, който подсказваше на Елайза, че не вижда у него помъдрелия застаряващ мъж с прошарени коси, с разширяваща се плешивина и хриплива кашлица. В нейните очи той все още беше деветнайсетгодишният младеж с мастиленочерна пригладена коса, който караше своя скутер по площада. В ръката му сигурно имаше цветя за нея, а в очите му блещукаше пламъче също за нея. Един наистина красив младеж.

Кафенето беше много тясно, не по-широко от коридор, а барплотът, който се простираше по цялата му дължина, сякаш бе изваден от картина на Хопър: лъскава цинкова грамада, осеяна с белези и драскотини от клиенти, превърнали се през годините в приятели на собствениците. Върху плота имаше само три винени чаши: едната беше за рестото, втората бе за суми по-големи от петдесет пени, а третата — за банкноти. Еднотипните вериги неведнъж се бяха обръщали към синьор и синьора Бианки с надеждата да ги убедят да продадат заведението, но винаги получаваха отказ.