Адел Паркс - Чуждото е по-сладко

— Трябва да престана да пия кафе — промърмори Елайза.

— Защо? — попита я Грег. Беше изсипал две пакетчета захар върху масата и рисуваше с пръст усмихнато лице.

— Защото кафето влошава усвояването на желязото.

— Да не би да си анемична? — погледна я загрижено той.

— Не, но ако реша да опитам да забременея, усвояването на желязото е важно.

Грег се задави с кафето си, но веднага след това се опита да възвърне обичайното си хладнокръвие.

— Да не би ти… а-а-а, ние… да опитваме да забременееш?

Контрацептивите, както и всякакви други отговорности във връзката им, бяха задължение на Елайза.

— Не — неохотно призна тя.

Ако изпита облекчение, Грег прояви достатъчно здрав разум да не го покаже — изражението му остана непроменено. Може би беше готов възторжено да размаха ръце като Бекъм, след като отбележи гол от воле срещу Германия в мач за Световната купа, само че Елайза нямаше как да разбере. Със същия успех прикриваше и разочарованието си. Тайните му обикновено бяха на сигурно място. Причината за сдържаността на Грег бе, че докато една част от мозъка му беше заета да си бъбри с Елайза за усвояването на желязото, с друга част от мозъка си той пресмяташе кога би трябвало да е следващият й цикъл. Защото харесва ли й, или не (а на нея не й харесваше дори да го признае), истината бе, че тя изпадаше под влияние на предменструалното напрежение. Не хвърляше чинии, обаче подмяташе остроти, обиди и дразнещи коментари.

До цикъла й имаше още две седмици.

Може би тя не искаше бебе. Грег обичаше да хваща бика затова се осмели да попита направо:

— Ти искаш ли бебе?

— В даден момент. — Елайза стовари чашата си с еспресо толкова силно, че черната течност се разплиска в миниатюрната чинийка. Замълча и уточни: — Може би. Просто ми се иска да има такъв вариант.

„Че той си съществува, нали така?“ — помисли си Грег. Доколкото знаеха, яйчниците, матката й и всичко останало си бяха наред. Не беше специалист по женските органи, с изключение на външните — че кой мъж е? Разбира се, можеха да имат бебе, ако тя го искаше, просто досега не го бе споменавала. А и той не се бе замислял за това. Но сега, след като тя повдигна въпроса, защо не? Веднага си представи как цамбурва в морето с едно малко, вкопчило се в него човече (нямаше предвид най-добрия си приятел Боб, въпреки че той беше висок само метър и петдесет, а имаше предвид дете, неговото дете). Представи си как той и детето му се люлеят на люлки, ритат нападалите листа в парка, събират кестени.

— Бихме могли да имаме дете, ако наистина го искаш.

Пресегна се и взе ръката на Елайза в своята. Тя забеляза с известно раздразнение, че дори не му се наложи да изгаси цигарата си заради тази маневра, толкова умело я владееше. Беше пропушил на четиринайсет години, защото тогава това го правеше да изглежда готин и мъжествен. Сега, двайсет години по-късно, продължаваше да пуши по същата причина.

Тя дръпна ръката си и избегна отговора с думите:

— Бих искала чаша чай.

Чай ли? Боже, вече започваха да й се искат разни неща. Елайза никога не си поръчваше чай. Дали вече не бяха оплескали работата? На какво се дължаха резките промени в настроението й напоследък? Господи, по дяволите, мамка му!

Чудесно, няма що!

Тя прочете мислите му.

— Не съм.

— Не?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Да.

Пауза. Ако Елайза умееше да отгатва чувствата на Грег, щеше да си даде сметка, че паузата се дължи на разочарование.

— Все пак, щом искаш чай…

Той стана и се запъти към бара. Да можеше животът да е толкова простичък: тя иска чай и ще бъде щастлива, щом го получи. Докато вървеше към бара и към синьора Бианки, Грег се опита да прецени как е най-уместно да преговаря за чаша чай в италианско кафене, което поне в очите на синьора Бианки се равняваше на предателство.

Всъщност колко кофеин има в чая?

Кой, за бога, сядаше в тези мърляви кафенета, които всъщност по нищо не се различаваха от най-обикновени кръчми, зачуди се Марта, докато минаваше покрай кафене „Бианки“, тикайки количката на Мейси. Тежката дървена врата внезапно се отвори и изкашля навън облак цигарен дим. Млада жена се втурна на улицата и изтича покрай Марта и Мейси. Явно закъсняваше. Сигурно за подписа в бюрото за безработни, помисли си Марта, но веднага съжали за тази мисъл. Предположението, че жената е безработна, беше твърде сурово и надменно, при това не непременно вярно. Само защото беше — погледна часовника — си десет без петнайсет сутринта, това не означаваше непременно, че момичето е безработно. Опита се да разсъждава положително. Имаше най-различни неща, с които една жена може да си изкарва прехраната. Може би работеше на смени или като продавачка в магазин. Може би сряда бе почивният й ден, ако е служител в търговската мрежа — вероятно се налага да работи в съботите, така че трябва да има почивен ден през седмицата. Забеляза, че обувките на жената (макар да бяха ужасен модел с квадратни токове, които издаваха вкуса на притежателката си) бяха поне чисти. Тя винаги забелязваше обувките на хората.