Дж. Уорд - Единствена любов

— Как е името ти? — попита тя остро.

— Казвам се… Ноуан — последва отговорът. — Аз съм Ноуан.

Пронизително изсвирване с уста накара всички да обърнат глави към вратата. Джон стоеше там със сестра си, кралицата, до себе си, а в ръката си държеше малка червена торбичка с надпис „Бижутерия Маркъс Райнхард“. Очевидно не беше ходил да тренира. Беше отишъл заедно с Бет в света на хората… за да й избере пръстен за церемонията.

Хекс огледа събралите се и живата картина, която оформяха: стоящия до раклата за дрехи Тормент, Джон и Бет до вратата, и Ноуан, застанала до леглото.

Щеше да помни този миг до края на дните си. И макар в главата й да се въртяха повече въпроси, отколкото отговори, тя намери у себе си сили да даде отговор на безмълвния въпрос на Джон във връзка с мистериозната й гостенка.

И всъщност той беше причината тя да можеше да отговори. Винаги гледай напред. В миналото имаше прекалено много неща, за които беше по-добре да си останат в летописите на историята. Тук, в тази стая, с всички тях наоколо, тя трябваше да гледа напред.

Прочисти гърлото си и произнесе силно и ясно:

— Джон… Това е майка ми. И тя ще стои до мен по време на церемонията.

Джон изглеждаше напълно слисан… Но бързо превъзмогна удивлението си. Като съвършен джентълмен се приближи до Ноуан и се поклони ниско. После изписа нещо с ръце и Хекс преведе с дрезгав глас.

— Каза, че е благодарен за присъствието ти тази нощ и че си добре дошла в този дом.

Ноуан прикри лицето си с ръце, очевидно завладяна от емоции.

— Благодаря… ви. Благодаря ви.

Хекс не си падаше по прегръдките, но много я биваше да подкрепя другите да не паднат, така че хвана здраво тънката ръка на майка си преди горката жена да се беше свлякла на килима.

— Всичко е наред — каза на Джон, който очевидно се притесни, че е обидил жената. — Чакай! Не гледай натам, не бива да виждаш роклята ми.

Джон замръзна полуизвърнат.

— Рокля — произнесе с устни.

Да, беше трудно да се каже кое беше по-шокиращо: появата на майка й след триста години или факта, че се канеше да напъха задника си в рокля. Но никога не знаеш какво ще ти поднесе животът, нали така? И понякога изненадата не беше лоша. Никак дори.

Първата… Джон.

Втората… рокля.

И третата… майка й.

Вечерта беше прекрасна, наистина прекрасна.

— Хайде, да вървим — каза тя и прибра роклята обратно. — Трябва да се облека… Не искам да закъснявам за собствената си церемония.

Избута раклата навън от стаята, като отказа помощ от мъжете, а после помоли Ноуан и Бет да я придружат. Все пак ставаше дума за майка й и сестрата на Джон и нямаше да е зле да започнат да се опознават… А какъв по-добър начин за това от разкрасяването й за нейния бъдещ хелрен .

За един достоен мъж.

За любовта на живота й.

Днешната нощ беше наистина най-хубавото нещо, което някога й се беше случвало.

Джон Матю беше принуден да стои настрана и да наблюдава как неговата шелан носи по коридора ракла с размерите на малка кола, заедно със сестра му… И с майка си?

Беше развълнуван от присъствието на двете жени, не толкова от тежестта на старата ракла. Знаеше отлично, че не бива да се меси и да предлага мускулите си. Ако Хекс се нуждаеше от помощта му, щеше да го помоли.

И най-изненадващото беше, че се оказа достатъчно силна да се справи съвсем сама… Това му се стори много секси… Не можеше да си криви душата по този въпрос.

— Готови ли са дрехите ти? — попита Тормент намусено.

Джон го погледна и му стана ясно, че братът току-що е бил разтърсен до дъното на душата си. Едва се удържаше на едно място. Но ако се съдеше по смръщените вежди и стегнатата му челюст, нямаше намерение да дава обяснения.

— Ами… Не знам какво ще облека — изписа Джон. — Може би смокинг?

— Не, аз ще ти донеса онова, от което се нуждаеш. Изчакай ме.

Бам… и вратата се хлопна.

Джон се озърна из стаята си и когато погледът му попадна върху дрешника, клоунската усмивка, която в момента го съпътстваше неизменно, се завърна върху лицето му. Отиде до бюрото и остави върху него малката червена торбичка, а после отдели време да се наслади на любовното им гнездо.

Тя се беше нанесла при него. Наистина се беше нанесла. Дрехите й висяха до неговите.

Протегна се и докосна кожените й панталони, тениските и кобурите й… И радостта му помръкна. Тя щеше да се бие във войната. Рамо до рамо с него и братята. Древните закони може и да го забраняваха, но Слепия крал бе доказал, че не робува на старомодни разбирания… А Хекс бе демонстрирала, че е повече от способна на бойното поле.