Дж. Уорд - Единствена любов

Хекс присви очи.

— Значи е от Джон?

— Да — отговори той дрезгаво.

— Лъжеш ме… без да искам да те обиждам, усещам, че не ми казваш истината. — Тя погледна надолу към червения атлаз. — Невероятно красива е. Но не мога да разбера защо си тук и ми предлагаш да я облека… По емоциите ти разбирам, че тя представлява нещо много лично и дори нямаш сили да я погледнеш.

— Както вече казах, имам причини за това, но би било… чудесно да се обвържеш, облечена в нея.

— Защо е толкова важно за теб?

Бяха прекъснати от женски глас.

— Защото той беше там от самото начало.

Хекс се обърна. На прага, в рамката на вратата, стоеше облечена в черно фигура с качулка на главата и първата й мисъл беше, че е Скрайб Върджин… Само че изпод робата не струеше светлина. Втората хрумнала й мисъл беше, че решетката на тази жена… представляваше копие на нейната собствена.

Бяха направо идентични.

Фигурата се приближи, накуцвайки, и Хекс усети как се препъна, вървейки заднишком, и се блъсна в нещо. Политна и се опита да се задържи за леглото, но не успя и падна на пода. Решетките им бяха напълно еднакви не по отношение на емоциите, а в самата си структура. Еднакви… Като на майка и дъщеря. Жената посегна с ръце към качулката си и бавно вдигна плата, покриващ лицето й.

— Мили… боже.

Възклицанието се откъсна от устата на Тормент и гласът му накара жената да извърне към него оловносивите си очи. Тя се поклони бавно.

— Тормент… син на Харм. Един от моите спасители.

Хекс отбеляза разсеяно, че братът потърси опора в раклата пред себе си, като че коленете му бяха решили да си вземат непредвиден отпуск. Но повече я вълнуваха чертите върху разкрилото се пред нея лице.

Бяха толкова подобни на нейните, малко по-закръглени и деликатни… По-деликатни със сигурност… Но костната структура беше същата.

— Майко… — произнесе Хекс, останала без дъх.

Очите на жената се насочиха обратно към нея и тя заоглежда лицето й с интерес.

— Няма съмнение… красива си.

Хекс докосна бузата си.

— Как…

Когато се намеси настоятелно, гласът на Тормент изразяваше потрес.

— Да… Как?

Жената се приближи още малко, накуцвайки… и на Хекс мигом й се прииска да знае кой и как я беше наранил. Макар че във всичко това нямаше никаква логика… Бяха й казали, че родната й майка е умряла по време на раждането й… Не искаше това тъжно и прекрасно създание, облечено в роба, някога да е било наранявано.

— В нощта на твоето раждане, дъще моя… аз умрях. Но когато се опитах да вляза в Небитието, не ми беше позволено. Скрайб Върджин обаче, при цялата й милост, допусна да потърся уединение от Другата страна и аз останах там в служба на Избраниците и в очакване на… смъртта си. Все още служа на една Избраница и се наложи да дойда тук, за да се грижа за нея. Но… Истината е, че дойдох главно, за да те намеря. Дълго те търсих и се молех за теб в Светилището… И сега, когато те виждам, съм напълно наясно, че има много неща, които се налага да разбереш и да ти бъдат обяснени, както и много причини за гнева ти… Но ако си склонна да отвориш сърцето си за мен, ще съм щастлива да ти покажа… обичта си. Мога да те разбера, ако сметнеш, че е прекалено късно за това.

Хекс примигна. Колкото и нелепо да изглеждаше, не можа да стори нищо друго… освен да попие в себе си огромната тъга на другата жена.

Най-накрая в опит да разбере нещо от случващото се, каквото и да е, тя се опита да проникне в съзнанието на покритата с роба фигура, но не стигна далече. Също както и Тормент, тя я блокираше и беше невъзможно да долови каквито и да е конкретни спомени и мисли. Долавяше някакъв емоционален контекст, но не и подробности. Знаеше обаче, че жената казва истината.

И въпреки безбройните случаи, в които се беше чувствала изоставена от онази, която й бе дала живот, тя не беше глупава. Като се имаше предвид какъв бе баща й, не можеше да се предполага, че обстоятелствата около зачеването й са били щастливи.

Ужасяващи беше по-точно казано.

Хекс винаги бе чувствала, че е била проклятие за майка си и сега, когато се беше озовала лице в лице с нея, не изпитваше озлобление към смирената жена пред себе си.

Изправи се на крака и почувства колко покрусен и смаян беше Тормент. Тя самата не изпитваше нещо много по-различно. Но нямаше да обърне гръб на тази възможност… На този дар, който съдбата й предоставяше в нощта на обвързването й.

Тръгна бавно по килима. Когато се приближи до майка си, забеляза, че жената беше много по-дребна от нея, по-ниска и по-крехка по природа.