Луан Райс - Непобедимо лято

Но той обичаше Бей.

Дори и сега тя не можеше да се начуди с какво го е привлякла. На плажа винаги слагаше кърпата си до нейната. Когато вървеше бързо по гредите на павилиона над дъсчената пътека, той винаги следеше дали тя го гледа. Спускаше се от гредата точно пред нея, тялото му се стрелваше във водата като ракета. Изскачаше до нея, докосваше я, докато плуваше, а сърцето й забиваше по-силно и кожата й пламваше. Винаги се вълнуваше от вниманието му — и се чувстваше малко объркана.

Те изглеждаха толкова различни.

Тя бе тиха и срамежлива. Когато класът й в гимназията я избра за кралица на младежкия бал, тя знаеше, че това трябва да е някаква шега — едва събра кураж да танцува с кавалера си, срамежливо момче като нея, което не й каза повече от десет думи през цялата вечер и изобщо не събра смелост да я целуне за лека нощ. Тя беше прилежна и влюбена в природата.

Но те бяха деца от брега; като толкова много други двойки, които се бяха запознали в Хабърдс Пойнт, ходеха на кино, целуваха се под Млечния път, изрязваха инициалите си по масите във „Фоли“. Историята им и връзката им бяха твърде непреодолими, за да ги игнорират. Те бяха пълни противоположности, но бяха свързани от пясъка, солта и боровете на любимия им Пойнт.

Бяха приятели за цял живот; израснаха заедно с Тара, едно голямо и щастливо семейство, трето поколение жители на Хабърдс Пойнт.

Веднага след като завършиха колежа, в най-дългия ден от годината Шон я взе в лодката си, настани я до себе си на щурвала, отвори широко дросела и се понесоха през Пролива. Светлината беше ярка и привидно безкрайна. Минутите летяха, слънцето все още бе високо в небето. Правиха любов на дъното на лодката. Далеч навътре в Пролива, почти в океана, вълните бяха огромни. Бей се уплаши, но опасността само развълнува още повече Шон.

— Не гледай така уплашено — нареди й той, отмятайки косата от лицето й.

— Струва ми се, че ще се преобърнем.

— И какво? Ще плувам до дома и ще те нося на гръб.

Бей потрепери, поласкана от тази мисъл, но неспособна да прогони нарастващия ужас, докато вълните се надигаха и вятърът се усилваше.

— Да се прибираме, Шон — помоли го тя.

— Не и преди да се мръкне — настоя той. — А може и тогава да не се приберем. Домът ни винаги ще е там. Да отидем някъде, където не сме били никога — да подкараме лодката към Гълфстрийм, да изключим мотора и да се носим, накъдето ни завлече течението…

Тя знаеше, че той наблюдава реакцията й: очите му бяха толкова живи, дяволити. Обичаше да дразни другите, но онази нощ тя усети, че е сериозен, че я изпитва.

— Добре — съгласи, се смело тя. — Да го направим.

— Това харесвам у теб, Бей — възкликна той. — С теб ще отидем на различни места. Девствени, удивителни места. Ще полетим до слънцето.

— Ами луната, Шон? Защо не вземеш да ме заведеш и там? — попита тя. Някой друг някога й бе обещал луната.

— Всеки може да отиде до луната — присмя се Шон. — За мен е само слънцето. Луната само отразява огъня на слънцето, няма своя собствена топлина. Искам огън в живота, Бей. Жалко, че поне един от нас не се е родил богат, за да го постигнем. Ти защо нямаш доверителен фонд?

Той се шегуваше.

— Защото прадедите ми са били твърде заети да не умрат от недояждане по време на картофения глад 1 1 Картофеният глад в Ирландия (1845 — 1849) — гладно бедствие в Ирландия, причинило смъртта на около 500 000 души и принудило още 2 000 000 да емигрират. — Б.пр. и не са имали време да се занимават с фондовата борса — отговори тя. — Също и твоите.

Очите му блестяха от гняв, защото той не искаше тя да му напомня за това. Отвори уста, сякаш искаше да я предупреди, но промени намерението си.

Лежеше върху нея, но се надигна на ръце, за да се огледа. Лодката се люшкаше силно и вятърът развяваше косата му. Бей вдигна поглед и си помисли, че той прилича на див морски дух; точно в този миг осъзна колко са различни. Този факт я нарани силно, но тя го прогони, зарови го надълбоко в себе си.

Шон винаги бе искал да е богат и да отиде надалеч. Бей винаги бе щастлива с онова, което имаше, и обичаше дома си повече от всичко.

С разбито сърце тя се чудеше дали това обяснява случващото се сега, тази вечер, една нощ преди най-дългия ден от годината, толкова лета по-късно.

Обърна се към масата за пикник. Били и Пег бяха там, улисани с бургерите си. Но мястото на Ани беше празно.

Ани Макбий стоеше в стаята на родителите си и знаеше, че нещо не е наред. Усещаше го със сърцето си, както винаги усещаше нещо важно. Разбра го още в минутата, когато Пег се обади — от погледа на майка си, от разочарованото, потиснато изражение, познато й от онези ужасни месеци през миналата зима.