Луан Райс - Непобедимо лято

— Не можахте ли да накарате някого да ви ги оправи?

Бей си помисли за Шон, за това как го помоли и как той каза: „Разбира се, ще го направя. Веднага щом приключа с…“ каквото и да беше. Когато тя не отговори, Дан пристъпи напред и я прегърна.

— Аз щях да дойда. Ако ми се беше обадила.

После започна да я целува. Плъзна ръка зад гърба й, подкрепяйки я, докато бавно я полагаше върху песъчливата земя. Развърза пуловера от кръста си и го постла; тя забеляза как го приглади и колко нежно я отпусна, докато легне върху него.

Тук, в сечището на сърповидната луна, тя усети устните му, които толкова нежно целуваха нейните, грубите му ръце, които галеха лицето й, косата й, лицето му, заровено в шията й. Вкуси кожата му, солена и топла от пот и сол, след дългото гребане. Ръцете му се движеха нежно, но дланите им бяха загрубели.

Всичко изглеждаше ново, сякаш бе първият път за всичко: правенето на любов на открито, да бъде докосвана с такава страст и нежност едновременно от мъжа, когото винаги бе обичала. Тя искаше да обърне внимание на всяка подробност, за да носи този момент в себе си завинаги — как слънцето палеше косата на Дани и как листата хвърляха шарена сянка на земята, и как усещаше устата му толкова гореща върху своята, и колко любов имаше в погледа му.

Но тогава нещо се случи и Бей се откъсна от мислите си. Сетивата й надделяха и тя бе завладяна от слънцето, от плъзгането на телата им и твърдостта на земята, горещината в целувката му и страстта в нейните, силните му ръце, които я държаха, и усещането, че макар правенето на любов с Дан Конъли да беше нещо напълно ново за нея, то бе и толкова старо и познато, и нещо, което бе искала цял живот.

Когато свършиха, продължиха да лежат прегърнати, без да промълвят и дума. Слънцето се издигна над клоните, изписвайки времето върху песъчливата земя. Бей сигурно беше задрямала, защото се събуди стресната, а Дан я държеше.

— Аз съм тук — прошепна той, а тя отвори очи и разбра, че думите му са искрени.

— Аз също — отговори тя.

След една зима по-дълга от този последен сезон, от последните няколко месеца — години на зима, на чувства, които тя бе замразила и заровила дълбоко в себе си — Бей усети лятото в кожата си.

Лятото означаваше градината. То означаваше рози, ружи, ралица и здравец. То означаваше птици. То означаваше дълги дни и звездни нощи. Лятото бе горещ пясък и синя вода. То бе сезонът на удоволствието, на радост и благословия, преди да я пуснеш, за да посрещнеш следващата.

Те се надигнаха, отръсквайки се от пясъка и сухата трева. Чувстваха се като тийнейджъри, само че по-добре — тийнейджърите бяха твърде млади, за да разберат колко бързо се движи течението, колко мощен е приливът. Когато намериш нещо, което си струва да задържиш, ти го вземаш — защото не знаеш кога морето може да се надигне и да го отнесе.

Дан извади дървената луна от пясъка, почисти я, пъхна я под мишница — за да я направи пак нова. Да я закачи в небето за нея. Движенията му бяха бавни от любенето, а Бей го хвана за ръката и я усети как трепери. Или може би нейната трепереше. Тя искаше да му каже какво мисли — че го обича. Че винаги го е обичала.

Но вместо това само вдигна поглед към лицето му, присвивайки очи срещу яркото слънце, и се почувства благодарна, че той се е върнал. Че след толкова време първата й любов бе отново тук. Сега беше пролет и цялото лято им предстоеше. Имаше време да намери подходящите думи.

Те се отправиха към къщата на Бей.

Децата се бяха върнали от миниголфа. Тара и Джо седяха на верандата, люлеейки се напред-назад в хамака. Били и Пиджийн си подхвърляха топка в страничния двор, а ударите по ръкавиците им се чуваха силно и ритмично.

— Татко, не знаех, че ще идваш! — извика Елиза.

— Да, направих го. Трябваше.

При тези думи Бей се изчерви.

— Много красива лодка — обади се Ани. — Ти ли я направи?

— Да — кимна Дан.

— Баща ми прави най-добрите лодки — заяви Елиза.

— Напомня ми на лодката, която направих за татко — каза другото момиче. — Малката ми зелена лодчица. Онази, в която той скри черупката… и писмото.

— Писмото, което спаси живота ми — въздъхна Елиза.

— Знам — кимна Дан. Той бръкна в лодката и извади веслата — те бяха лакирани светло и блестяха на слънцето. — Трябваше да прилича на твоята лодка.

— Защо? — попита Ани, намръщи се, но още не разбираше.

— Защото е за теб, Ани.

— За мен?

— Баща ти искаше да я имаш.

Бей сдържа сълзите си, докато гледаше лицето на дъщеря си.