Луан Райс - Непобедимо лято

— Никоя от нас не е имала — поясни Бей, — освен Ани.

— Някои сестри — допълни Тара — са по-истински от родните.

— Точно така ми се струва вече — съгласи се Елиза.

Ани кимна щастливо, поглеждайки към нея, към Тара и накрая към майка си.

— Когато Пиджийн навърши дванайсет, ще трябва да приемем и нея.

— Ще я чакаме — усмихна се Бей.

В една съботна сутрин Бей простираше прането; Елиза беше спала у тях, а Джо и Тара заведоха децата на миниголф в Пиратския залив. Слънчевата светлина струеше, както обеща Тара.

Бей се чувстваше като цвете, върнало се към живота след дългия зимен престой под земята. Усещаше хладината на дрехите; дървените щипки щракаха, когато ги защипваше на простора. Всичките й сетива бяха будни. Мина почти година от деня, когато Шон изчезна; в онзи ден тя също простираше. В онзи ден се чувстваше щастлива — така ли беше? Спомни си, че обичаше лятното време, опитваше се да обича живота си.

Но е имало толкова много неща, които не е знаела. Толкова много тайни, покрити с лъжи. Сега Бей се чувстваше толкова по-мъдра. Бе прекарала тази последна зима в размисъл, помагаше на децата си, обещавайки си отсега нататък да живее с отворени очи. И това помагаше, защото тя усети, че започва да се изпълва с радост.

Чу нежното пляскане в заливчето зад къщата си. Обърна се и видя красива класическа лодка, плъзгаща се през тръстиките по спокойната, неподвижна вода.

Изпусна коша с прането и изтича надолу до водата, а босите й крака потънаха в топлата тиня. Грабна носа и издърпа лодката на брега.

— Дан — възкликна тя.

— Трябваше да те видя… Гребах от корабостроителницата.

— Целият този път?

— Тръгнах рано — обясни той, дръпна веслата в лодката и погледна Бей в очите. — Може ли да се кача за минута?

Тя кимна и той излезе от красивата лодка. Бей я докосна отстрани, усети гладката красота на дървото, съвършената заобленост, завършеното полиране. После вдигна поглед към Дан — той беше облечен с дънки и тениска, с пуловер, завързан около кръста, беше разрошен, загорял и със сини очи; толкова невероятно уязвими, че Бей не можа да понесе това.

— Защо дойде? — попита тя.

— Как можех да стоя надалеч? — отвърна той и пристъпи към нея.

Бей отстъпи назад. Сърцето й биеше, а устата й пресъхна. Топлото слънце сипеше жар на главата й и тя усети как очите й се пълнят със сълзи.

— Бей, какво не е наред? — попита той.

— Не мислех, че ще изкарам тази зима — призна тя.

— И аз.

— През цялото време исках да ти се обадя. Исках.

— Така ли? — попита той и очите му грейнаха.

— Толкова много! Но ние събирахме сили, само четиримата досега — е, петимата, с Тара. Опитвахме се да стъпим отново на твърда почва.

— Точно като мен и Елиза — кимна той.

— И там ли си вече? На твърда почва?

— Така мисля — по-добре сме от когато и да е. Тя се справя толкова добре и аз знам, че много от това се дължи на Ани. И на теб. Тя обича да идва тук. Искам да се присъединя към нея.

— Аз също те искам.

— Но не желая да обърквам децата — поколеба се Дан, пристъпвайки по-близо. — Защото знаех, че щом дойда тук… нещата ще започнат да се променят.

— Аз също го знаех — отвърна Бей, усещайки как горещината трепти между тях.

— Надявам се да е добре, че съм тук сега — каза той. — Защото наистина не можех да чакам повече.

— Преживяхме много, Дани. Преживяхме една много дълга зима.

— Така е — съгласи се Дан и я взе в ръцете си.

После я задържа и я целуна под слънцето. Тя усети как се разтваря, като стрък зелена трева, нова и фина, като онези, които поникват от земята. И усети целувката на Дан като слънцето, което я стопляше и я караше да се съживи.

Хванаха се за ръцете и Бей поведе Дан по пътеката нагоре по хълма към гората. На средата на пътя към Малкия плаж завиха надясно и тръгнаха през по-гъстата гора, докато стигнат до сечището.

— Ето къде окачих люлката — възкликна Дан с учудване, оглеждайки наоколо. Черни орехи и дъбове растяха нагъсто, но по средата имаше меко пясъчно възвишение, покрито със солено сено. В тревата се бе сгушило потъмнялото от времето парче плаващо дърво, изрязано от морето във формата на сърповидна луна.

Дан го вдигна, прокара ръце по дървото, напипвайки двата ръждясали болта, където бе завързал въжетата, за да я окачи. Вдигайки поглед, той видя двата оръфани края на въжето да се развяват от вятъра.

— Не е оцеляла — отбеляза.

— Оцеля много години — отговори Бей. — Слънцето печеше, а вятърът духаше… оцеля много години. Люлеех се на нея всяко лято, след като ти си замина, и си мислех за теб. Водих и Ани тук, когато беше малка… Питах я дали иска да се полюлее на луната и тя знаеше точно къде отиваме. Когато въжетата се скъсаха, ние тъгувахме толкова много.