Джейн Джонсън - Фаворитката на султана

– Префърцунено конте!

– Изнежена дамичка!

– Безполов!

При тази забележка, най-невинна от всички, фигурата внезапно спира, накланя назад нелепото приспособление и ги поглежда. Облеклото и поведението са им изглеждали женствени, но лицето, което се обръща към тях, показва цялата измамност на това впечатление. Със сигурност не е изнежено, нито фино. Прилича на изсечено от обсидиан или на потъмняло от старост твърдо дърво. Мрачно и неподвижно като военна маска, не подсказва нищо за човека под нея – с изключение на предупредителната бяла линия под черните ириси, насочени към тях .

– Трябва да внимавате повече кого обиждате.

Сред робите настъпва тишина, породена от шока.

– Само да щракна с пръсти и надзирателите веднага ще дотичат.

Под навеса над вратата, на около трийсетина метра разстояние, четирима мъже запарват чай в самовар. Парата се издига около тях и им придава призрачен вид. Ала усещането за ефимерност е измамно: на мига, в който им се удаде възможността да наказват, биха прекъснали приготвянето на чая, за да се озоват пред мъжете с готови камшици и пръчки.

Затворниците не могат да си намерят място от неудобство, осъзнали грешката си твърде късно. Никой друг не говори английски в тази забравена от бога страна!

Царедворецът изрича безстрастно:

– Тези мъже са избрани заради своята безпощадност. Не притежават и капчица човечност. Наредено им е да наказват мързела и непокорството без милост, ще ви убият и ще зазидат труповете ви в стените, които възстановявате, без да им мигне окото. Има кой да заеме местата ви. Животът в Мекнес не струва много.

Пленниците знаят, че това е самата истина. Отчаяно се взират в Уил Харви като техен говорител (все пак той беше виновен, че привлякоха вниманието на мъжа); той обаче стои с наведена глава и чака да го ударят. Никой не продумва. Напрежението е осезаемо.

Накрая Харви вдига глава. Изражението му е изпълнено с упорство.

– Човек ли сте? Или дявол? Готов ли сте да видите как умираме заради няколко неразумни забележки?

Останалите си поемат дъх; царедворецът обаче се усмихва мрачно за миг; после отново слага маската.

– Дали съм човек? Хм, добър въпрос...

Прави пауза, позволява им да огледат добре обточеното му със злато наметало, скъпите гривни на мускулестата му предмищница, сребърната пластина на лявото му ухо.

– Аз съм нещо половинчато, никой съм: роб, досущ като вас. Трябва да бъдете благодарни, че когато ме накълцаха, не отнеха сърцето ми. – Чадърът отново се накланя и скрива лицето му.

Никой не продумва, не са сигурни в смисъла на думите му. Гледат как царедворецът продължава да си проправя път през калта към ширналия се празен терен помежду двореца и медината зад него. Минава покрай надзирателите; спира. Те сдържат дъха си. Ясно е, че се поздравяват, но това е всичко. Най-после става ясно, че са се отървали на косъм, и се връщат към безкрайния си труд. Живеят, за да работят – и да умрат – някой друг ден. А това в крайна сметка е едничкото, към което всички се стремим.

– Мир вам, господине.

Сиди Кабур е слаб и крехък възрастен мъж с безупречна бяла брада, грижливо оформени нокти на ръцете и изтънчени маниери. Не бихте предположили, че е най-вещият специалист по отрови в Мароко. Накланя глава и ми се усмихва успокояващо любезно, безстрастният официален поздрав цели да създаде впечатлението, че ме вижда за пръв път, че съм обикновен клиент, натъкнал се на скатания в дъното на пазара Хена дюкян, привлечен от аромата на тамян, шафран от Талиуин и други незаконни вещества. Истината е, че ме познава добре: моята господарка често се нуждае от уменията му.

Изведнъж инстинктите ми, добити в кралския двор, се изострят. Навеждам поглед към него, немалкият ми ръст е още по-внушителен заради нелепите налъми.

– Подобно и на вас, фких.

Гласът ми не издава нищо.

Лявото му око леко смига и аз поглеждам зад него. В сенките в дъното на магазинчето има човек. Поглеждам отново собственика на дюкяна, който стиска устни. Внимавай.

– Какъв дъжд! – заговарям безгрижно.

– Съпругата ми, господ да я пази, вчера изнесе всички килими от гостната да се проветряват на терасата.

– И забрави да ги прибере?

Сиди Кабур свива безпомощно рамене.

– Майка ѝ беше болна, тя остана при нея през нощта и се сети за килимите чак след първата молитва. Баба ми ги беше тъкала от хубава вълна, но цветовете се смесиха. – Прави физиономия, но ми е ясно, че този разговор е за заблуда на случаен клиент. Докато описва билките, които е смесил за тъща си, и ефекта им върху запека ѝ, човекът се обажда с въпрос: