Дж. Уорд - Отмъстена любов

Той се бе възкачил на трона и бе свършил доста работа оттогава. Но в душата си оставаше боец, прикован към бюро. Недоволството го бе направило сприхав и макар да не си бе давал сметка за това, всяка нощ бе поглеждал към изхода.

Без зрение. Няма изход.

Ами ако наистина всичко това беше… за добро? Ами ако онези проклети мъдрости са верни? Затвори ли се врата, отваря се друга. Може би тъкмо обстоятелството, че бе изгубил зрението си, го бе превърнало в онова, което трябваше да бъде — истински крал на расата.

Не беше просто син, поел бреме, наследено от баща му.

Ако беше истина, че загубата на зрение изостря другите сетива, може би тъкмо това се бе случило със сърцето му. И ако това бе вярно…

— Бъдещето — прошепна Бет — е в очите ти.

Рот сграбчи силно своята шелан и я притисна така плътно, че сякаш я пое в тялото си. Стояха заедно, обединени срещу зимния вятър, а тъмата в тялото му бе пронизана от топъл лъч.

Любовта й беше светлината в неговата слепота. Усещането, че я има, беше раят, който не му бе нужно да вижда, за да знае, че съществува. И след като тя имаше такава вяра в него, то тя бе също така и неговият кураж и неговата целеустременост.

— Благодаря ти, че остана с мен — промълви той задавено в дългата й коса.

Елена се материализира заедно с братята на север, но все още не можеше да изтрие Бела от съзнанието си. Жената бе изглеждала някак прозрачна, застанала във величественото фоайе, обградена от въоръжени до зъби мъже. Очите й бяха празни, страните — бледи и хлътнали, като че волята й бе подложена на огромно изпитание.

Ала тя искаше брат й да се върне.

Природата на лъжата бе такава, че функционираше винаги по един и същи начин: обективната истина биваше изопачавана, скривана или направо потъпквана с цел измама. По неуловими бяха мотивите зад неистините и Елена си припомни какво бе сторила, като взе онези хапчета за Ривендж. Намеренията й бяха добри и макар това да не правеше действията й редни или правилни, нито пък я спаси от заслужените последствия, поне не бе таила злоба в сърцето си. Същото важеше и за избора на Ривендж. Решенията му не бяха редни или правилни, но той бе защитавал Елена, сестра си и другите си близки от повелите на Древния закон и опасния нрав на Принцесата.

Ето защо Елена реши да прости на Ривендж и се надяваше сестра му да стори същото.

Разбира се, прошката не означаваше, че Елена ще остане с този мъж. Нарече Ривендж свой хелрен , за да осигури отиването си в колонията, но това не отговаряше на действителността. А и кой знаеше дали въобще щяха да се върнат живи и здрави в Колдуел. Тази нощ можеше да донесе не една смърт.

Елена и братята се материализираха сред гъста горичка борове — защитено място, избрано, след като Хекс подробно бе описала района. Точно отпред, както бе казала тя, се издигаше живописна бяла фермерска къща с табела, чийто надпис гласеше: „Таоистки монашески орден, основан през 1982 г.“.

На пръв поглед бе трудно да се повярва, че зад тези чисти бели стени се върши друго, освен варене на сладко и шиене на юргани. Още по-невероятно изглеждаше това очарователно местенце да е вход към колонията на симпатите . Но в цялата картинка имаше и някакво крайно несъответствие, сякаш ужасяваща прокоба обгръщаше уж приветливото място.

Елена се огледа и почувства, че Ривендж е наблизо. Точно преди Хекс да заговори, тя фокусира поглед към пристройка, разположена на около сто метра от фермерската къща. Там… да, той беше там .

— Ще влезем през този хамбар — тихо каза Хекс и посочи мястото, към което Елена беше притеглена. — Това е единственият път към лабиринта. Както казах снощи, те вече ще знаят, че сме тук, така че когато се озовем лице в лице, най-добрата ни стратегия ще е да демонстрираме дипломатичен подход: просто си вземаме един от нашите и не искаме кръвопролития. Те ще разберат и ще уважат логиката… преди да започнат да се бият…

Студеният вятър довя сладникава воня.

Всички извърнаха глави и Елена се смръщи при вида на мъжа, появил се изневиделица на моравата пред фермерската къща. Русата му коса беше пригладена назад, а очите му бяха някак странно лъскаво черни. Той закрачи към предната веранда, в походката му се долавяше гняв и силното му тяло бе напрегнато, като че бе готов за бой.

— Майната му, какво е това? — ахна Ви. — Леш ли виждам пред себе си?

— Очевидно — рече Бъч.

— Не знаехте ли? — намеси се Хекс.

Братята се втренчиха в нея и Ви изръмжа: