Силвия Дей: Опиянена от теб

— Слушам, госпожо.

Присвих очи.

— Побързай или няма да ни остане време за лимузината.

— Ммм… Ще съм при теб след пет минути.

Затвори, а аз задържах телефона си в ръка и продължих да се усмихвам.

— Кой беше? — попита майка ми и застана до мен.

— Гидиън.

Очите й проблеснаха.

— Ще те придружи ли тази вечер?

— Да.

— О, Ева! — възкликна тя и ме прегърна. — Толкова се радвам.

Прегърнах я и реших, че моментът е достатъчно подходящ да започна да разпространявам новината за годежа. Знаех, че Гидиън няма да чака дълго, преди да съобщи новината за сватбата ни на целия свят.

— Поискал е разрешение от татко да се ожени за мен — казах аз тихо.

— Наистина ли? — Отдръпна се от мен и се усмихна. — Разговарял е и с Ричард, което според мен е много мило от негова страна, нали? Вече започнах да правя планове. Мислех си за следващия юни, разбира се, в „Пиер“. Ще…

— Предлагам да планираш сватбата най-късно през декември.

Майка ми ахна и очите й се разшириха.

— Не ставай смешна! Невъзможно е да се организира сватба за толкова кратко време. Просто няма начин.

Свих рамене:

— Кажи на Гидиън, че планираш да е юни, и ще видиш как ще реагира.

— Всъщност ще трябва да изчакам първо да ти предложи официално.

— Точно така — съгласих се и я целунах. — Отивам да се облека.

Бях в стаята си и точно обличах роклята без презрамки върху бюстието към нея, когато Гидиън влезе. Дъхът ми буквално спря, изпивах с поглед образа, който се отразяваше в двойното огледало пред мен. Беше направо зашеметяващ, застанал зад гърба ми, облечен във фрак, ушит по поръчка, и с прекрасна сива вратовръзка, която чудесно подхождаше на роклята ми. Никога не бе изглеждал по-прекрасен.

— Еха! — прошепнах, изпаднала в транс. — Тази вечер определено ще ти излезе късметът.

Той се усмихна.

— Значи ли това, че мога да прескоча закопчаването на роклята ти?

— Значи ли това, че можем да прескочим вечерята?

— Няма да стане, ангелче. Тази вечер искам да покажа съпругата си на всички.

— Никой не знае, че съм ти съпруга.

— Аз знам. — Приближи към мен и закопча ципа ми. — И скоро — наистина скоро — ще го узнае целият свят.

Облегнах се на гърдите му и се възхитих на образа ни в огледалото. Двамата изглеждахме като за снимка. Което ме накара да си спомня за едни други снимки…

— Обещай ми, че никога няма да гледаш онова видео — помолих го аз.

Не ми отговори, затова се обърнах и го погледнах в очите. Започнах да изпадам в паника, когато видях израза на лицето му.

— Гидиън! Гледал ли си го вече?

Той стисна зъби:

— Само минута-две. Нищо специално. Колкото да се уверя, че е истинско.

— О, господи! Обещай ми, че няма да го гледаш — почти изпищях, бях на ръба на истерия. — Обещай ми!

Гидиън хвана китките ми и за момент ги стисна толкова силно, че останах без дъх. Отворих широко очи и вперих поглед в него, объркана от неочакваната проява на агресия.

— Успокой се — каза той тихо.

Най-странното беше, че в този момент от мястото, където ме бе стиснал, по цялото ми тяло се разля топлина. Сърцето ми започна да бие по-бързо, но и по-равномерно. Погледнах ръцете ни и вниманието ми бе приковано от рубинения му пръстен. Червен. Също като белезниците, които беше купил за мен. В момента също се чувствах овързана и пленена. И това ме успокояваше по начин, който не разбирах.

Гидиън обаче очевидно разбираше.

Едва сега осъзнах защо се страхувах да се омъжа за него толкова прибързано. Беше ме повел на пътешествие, чиято крайна точка беше неизвестна, а аз го бях последвала слепешката. Проблемът не беше в това какво ще стане с нас като двойка, нямах никакви съмнения по този въпрос. Бяхме напълно обладани и зависими един от друг, по онзи безмилостен начин, по който наркоманът е зависим от своята дрога. Но къде щях да се озова самата аз, в какво щях да се превърна накрая, това беше въпросът, чийто отговор не знаех.

Промяната, настъпила в Гидиън, беше почти насилствена. Беше се случила в един-единствен миг на остро прозрение, в който той осъзна, че не иска — не може — да живее без мен. Промяната в мен бе постепенна, настъпваше толкова бавно и премерено, че дори бях започнала да вярвам, че няма да се наложи да се променя.

Грешах.

Преглътнах бучката, заседнала в гърлото ми, и заговорих по-спокойно:

— Чуй ме, Гидиън. Каквото и да си видял на онези кадри, то няма нищо общо с онова между нас. Единствените спомени, които искам да пазиш, са тези, които създаваме ние. Това, което е между нас двамата… само то съществува. И само то има значение. Затова, моля те… обещай ми.