Мишел Фуко: Анормалните (Цикъл от лекции в Колеж дьо Франс. 1974-1975)

Но какво е станало, всъщност, прикрито зад тази цел, която очевидно е била цел на законодателя? Станало е така, че строгостта на съдебните заседатели се увеличила. Но на тази основа е станало също така възможно да се заобикаля принципа на вътрешното убеждение. Когато съдебните заседатели се оказвали в ситуация, в която трябва да вземат решение относно вината на някого, вина, за която е имало множество доказателства, но все още не и сигурност, се прилагал принципа на смекчаващите вината обстоятелства и се определяло малко по-леко или в значителна степен смекчено наказание в сравнение с наказанието, предвиждано от закона. Така презумпцията, степента на презумпция се пренасяла върху тежестта на наказанието.

В делото Голдман 17, което беше гледано преди няколко седмици, скандалът избухна вътре в самата юридическа институция, самият главен прокурор, който бе поискал наказанието, изрази учудването си пред съдебното решение, защото съдебните заседатели всъщност не бяха приложили това правило, което обаче абсолютно противоречи на закона и според което, когато не сме абсолютно сигурни, използваме смекчаващи вината обстоятелства. Какво стана при делото Голдман? Съдебните заседатели всъщност приложиха принципа на вътрешното убеждение или, ако предпочитате, не приложиха този принцип, а приложиха самия закон. Тоест те сметнаха, че са вътрешно убедени и приложиха онова наказание, което бе поискано от прокурора. А прокурорът бе толкова свикнал, когато има някакви съмнения, те да не прилагат точно исканията на прокуратурата, а да се ситуират на по-ниско равнище, че самият той бе изненадан от строгостта на присъдата. В своето учудване той издава онзи абсолютно незаконен обичай, във всеки случай противоречащ на принципа, според който смекчаващите вината обстоятелства имат за цел да показват несигурността на съдебните заседатели. По принцип те никога не трябва да служат за предаване несигурността на съдебните заседатели; ако все още съществува несигурност, трябва чисто и просто да се стигне до оправдаване. На практика, скрит зад принципа на вътрешното убеждение, вие всъщност имате един обичай, който, точно както в старата система на законовите доказателства, смекчава наказанието в зависимост от несигурността на доказателството.

Една друга практика също води до изопачаване на принципа на вътрешното убеждение и до реконституиране на нещо от порядъка на законовото доказателство, което, във всеки случай, наподобява с някои свои черти начина на функциониране на правосъдието в онзи му вид, в който то бе прилагано през XVIII в. Разбира се, ние виждаме това квази-реконституиране, това псевдо-реконституиране на законовото доказателство не в реконституирането на аритметиката на доказателствата, а във факта, че — противно на принципа на вътрешното убеждение, според който могат да се предоставят всички доказателства, всички те могат да бъдат събрани, но единствено съвестта на съдията, бил той съдебен заседател или магистрат, трябва да ги прецени — някои доказателства сами по себе си имат сила, демонстративно значение, едни от които са по-големи от други — независимо от присъщата им рационална структура. Тогава не в зависимост от рационалната им структура, а в зависимост от какво? Е, от субекта, който ги излага. Така например, полицейските рапорти или свидетелствата на полицаите в съвременното френско правосъдие имат един вид привилегия по отношение на всеки друг доклад или свидетелство, тъй като те са излагани от полицейски служител, който е положил клетва. От друга страна, докладите на експертите — доколкото статутът им на експерти придава на онези, които ги излагат, научна стойност или по-скоро научен статут — по отношение на всеки друг елемент на съдебното доказване също притежават известно предимство. Това не са законови доказателства в онзи смисъл, в който ги е разбирало класическото право още в края на XVIII в., но все пак това са привилегировани съдебни изложения, съдържащи статусни презумпции за истина, които презумпции са им присъщи, в зависимост от онези, които ги излагат. С една дума, това са изложения със следствия за истинност и сила, които са специфични за тях: нещо като над-законност на някои изложения в производството на съдебната истина.

Бих искал да се спра за малко върху това отношение истина-правосъдие, тъй като то, разбира се, е една от основните теми в западната философия. 18В крайна сметка, едно от най-непосредствените и най-радикалните предположения на всеки съдебен, политически, критически дискурс е, че съществува основна връзка между излагането на истината и прилагането на правосъдието. Обаче в момента, когато институцията, призована да урежда правосъдието, от една страна, и институциите, квалифицирани да излагат истината, от друга страна, накратко казано, в момента, когато се срещат съдът и ученият, в който пресичат пътищата си съдебната институция и медицинското или, по-общо казано, научното знание, в този момент се оказват формулирани някои изложения, които имат статута на истински дискурси, които притежават значително съдебно влияние, но които, обаче, имат странното свойство да бъдат чужди на всички, дори и на най-елементарните правила за формиране на научен дискурс; да бъдат чужди и на правилата на правото и да бъдат, подобно на текстовете, които ви прочетох преди малко, в буквалния смисъл на думата гротескови.