Мишел Фуко - Анормалните (Цикъл от лекции в Колеж дьо Франс. 1974-1975)

И бих могъл да продължа. Сега, относно Z.: „Това е доста посредствено създание, подкрепя опозицията, има добра памет, добре подрежда мислите си. От нравствена гледна точка това е цинично и неморално същество. Той се отдава на разврат, видимо е хитър и нерешителен. Трябва в буквалния смисъл на думата да се използва думата «maiotique» по отношение на него (maiotique се пише m. a. i. о. t. i. q. u. е., нещо свързано с трико, вероятно! МФ.) 10Но най-характерната черта на характера му като че ли е мързелът, за размера на който никакво прилагателно не би могло да ни даде представа. Естествено, много по-малко уморително е да сменяш плочите в един нощен локал и да си търсиш клиенти там, отколкото да вършиш истинска работа. Впрочем, той признава, че станал хомосексуалист по материални причини, привлечен от печалбата, и че след като привикнал да има пари, продължил и по-нататък да се държи по този начин.“ Извод: „Той е особено отблъскващ.“

Разбирате, че твърде малко и едновременно много неща могат да се кажат относно този род дискурс. В последна сметка, в общество като нашето, все пак са доста редки дискурсите, притежаващи едновременно три свойства. Първото е, пряко или косвено, да имат силата да предопределят едно решение на правосъдието, което преди всичко се отнася до свободата или до задържането на един човек. В крайни случаи (и такива случаи ще видим) — за живота или смъртта. Следователно, това са дискурси, които в граничните случаи решават живот или смърт. Второ свойство: откъде те притежават тази своя сила? Може би от съдебната институция, но и от факта, че функционират в съдебната институция като дискурси за истината, дискурси за истината, защото са дискурси с научен статут или като формулирани дискурси и то формулирани изключително от квалифицирани хора вътре в дадена научна институция. Дискурси, които могат да убиват, дискурси за истината и дискурси — вие сте доказателство и свидетели за това 11, — които ни карат да се смеем. А дискурсите за истината, които имат институционалната сила да убиват, в последна сметка, в общество като нашето, са дискурси, които заслужават малко внимание. Още повече, че ако някои от тези експертизи, по-специално първата, се отнасяха — както видяхте — до относително сериозно дело, а следователно относително рядко, то във второто дело, датиращо от 1974 г. (следователно нещата са се развили миналата година), очевидно е поставен под въпрос всекидневният хляб на наказателното правосъдие и бих казал на всички подсъдими. Тези всекидневни дискурси за истината, които убиват и които ни карат да се смеем, те са тук, в самата сърцевина на нашата съдебна институция.

Не за пръв път функционирането на съдебната истина не само създава проблеми, но и предизвиква смях. Добре знаете, че в края на XVIII в. (говорих ви за това, струва ми се, преди две години) начинът, по който е било представяно доказателството за истината в наказателната практика понякога е предизвиквал едновременно ирония и критични забележки. Спомняте си за този едновременно схоластичен и аритметичен начин за представяне на съдебното доказателство, на онова, което на времето, в наказателното право на XVIII в., се е наричало законово доказателство, в което била разграничавана цяла йерархия от доказателства, премервани от количествена и от качествена гледна точка. 12Имало пълни и непълни доказателства, цялостни и половинчати доказателства, съвършени доказателства, полу-доказателства, признаци, спомагателни доказателства. После комбинирали, правели сбор на всички тези доказателствени елементи, за да стигнат до определено количество доказателства, които законът или по-скоро обичаят определяли като необходим минимум за получаване на присъда. Въз основа на този момент, въз основа на такива аритметика, на това пресмятане на доказателствата, съдът трябвало да взема своето решение. И при вземането на своето решение той бил обвързан, поне до известна степен, с тази аритметика на доказателствата. Освен това законодателство, освен законовото дефиниране на естеството и на количеството на доказателствата, освен легитимното формализиране на доказателството, е съществувал принцип, според който трябвало наказанията да се определят пропорционално на количеството събрани доказателства. Тоест не било достатъчно да се каже: Трябва да се стигне до пълни, цялостни и съвършени доказателства, за да бъде определено наказанието. Класическото право постановявало следното: Ако сборът не достига до онази минимална степен от доказателства, въз основа на които може да бъде приложено пълното и цялостно наказание, ако сборът остава в известен смисъл висящ, ако просто имаме три четвърти доказателственост, но не и доказателството в неговата завършеност, това не означава, че не трябва да има наказание. При три четвърти доказателственост, три четвърти наказание; при половин доказателственост, половин наказание. 13С други думи, човек не може да бъде подозрителен безнаказано. И най-малкият елемент на доказателство или, във всеки случай, известен елемент на доказателство, ще бъде достатъчен, за да доведе до известен елемент на наказание. Тъкмо този начин на прилагане на истината предизвикала у реформаторите в края на XVIII в. — независимо дали у Волтер, Бекария или у хора като Серван или Дюпати, критични забележки и едновременно с това ирония. 14