Мишел Фуко - Анормалните (Цикъл от лекции в Колеж дьо Франс. 1974-1975)

На тази система на законово доказателство, на аритметиката на доказателството бе противопоставен принципа на онова, което наричаме вътрешно убеждение; 15това е принцип, за който днес, когато виждаме как той функционира и каква е реакцията на хората на неговите следствия, имаме впечатлението, че той дава възможност да се осъжда без доказателства. Но, честно казано, в онзи вид, в който бе формулиран и институционализиран в края на XVIII в., принципът на вътрешното убеждение е имал напълно определен исторически смисъл. 16

На първо място, (историческият смисъл — Бел.ред.) е следният: вече не трябва да се издава присъда, преди да сме достигнали до пълно убеждение. Тоест, вече не трябва да има пропорционалност между доказателството и присъдата. Присъдата трябва да се подчинява на закона за всичко или нищо, непълното доказателство не може да влече след себе си частично наказание. Решението за наказанието, колкото и леко да е то, трябва да се взема едва след като е било установено пълното, цялостно, изчерпателно, абсолютно доказателство за виновността на обвиняемия. Това е първото значение на принципа на вътрешното убеждение: съдията трябва да започне да произнася присъдата едва след като е вътрешно убеден във виновността, а не просто когато има подозрения.

На второ място, смисълът на този принцип е следният: не можем да придаваме законна сила само на доказателствата, дефинирани и квалифицирани от закона. Но ако е убедително — тоест ако е от такова естество, че да предполага присъединяването на което и да било съзнание, възприемчиво към истината, годно за даване на оценка, а следователно годно за истината — всяко доказателство трябва да може да бъде прието. Не законността на доказателството, не неговото съответствие със закона, ще го превърне в доказателство: а неговата очевидност. Тъкмо очевидността на доказателството го прави приемливо.

И най-сетне — и това е третото значение на принципа за вътрешното убеждение — онзи критерий, по който ще разпознаем, че доказателството е било установено, не е каноничната картина от сигурни доказателства, а убеждението: убеждението на който и да било субект, на един безучастен субект. В качеството си на мислещ индивид, той е годен за разпознаване и за истина. Тоест, заедно с принципа на вътрешното убеждение, ние сме преминали от онзи аритметично-схоластичен и толкова смехотворен принцип на класическото доказателство към обществения режим, към достойния за уважение, към анонимния режим на истината според един предполагаемо универсален субект.

Но на практика този режим на универсалната истина, на който наказателното право като че ли се подчинява от XVIII в. насам, съдържа в себе си два феномена, реално и доколкото е задействан на практика; той подслонява два факта или две практики, които са важни и които, според мен, съставляват реалното приложение на съдебната истина и в същото време нарушават равновесието в нея по отношение на точната и обща формулировка на принципа на вътрешното убеждение.

На първо място, знаете, че въпреки принципа, според който никога не трябва да се наказва, преди да се стигне до доказателството, до вътрешното убеждение на съдията, в практиката продължава да съществува известна пропорционалност между степента на убеденост и сериозността на наложеното наказание. Прекрасно знаете, че когато не сме напълно сигурни в едно нарушение на закона или престъпление, съдията — независимо дали е магистрат или съдебен заседател — има склонност да изразява своята несигурност чрез смекчаване на наказанието. На практика, на не напълно придобитата сигурност ще съответства леко или значително смекчено наказание, но винаги ще има наказание. Това означава, че дори в нашата система и въпреки принципа на вътрешното убеждение, силните презумпции никога не остават напълно безнаказани. По точно този начин функционират смекчаващите вината обстоятелства.

Какво е било, по принцип, предназначението на смекчаващите вината обстоятелства? Общо взето, за да смекчават силата на закона в онзи му вид, в който той е бил формулиран през 1810 г. в Наказателния кодекс. Истинската цел, която е преследвал законодателят през 1832 г., когато е дефинирал смекчаващите вината обстоятелства, не е била да се даде възможност за смекчаване на наказанието; напротив, целта е била да се попречи на оправдаването, решението за което е било вземано прекалено често от съдебните заседатели, когато не са искали да приложат закона в неговата пълна сила.