Мишел Фуко - Анормалните (Цикъл от лекции в Колеж дьо Франс. 1974-1975)

Нямам нито сили, нито смелост, нито време да посветя своя курс през тази година на всичко това. Но бих искал поне да засегна отново проблема за гротесковото по повод на текстовете, които току-що ви прочетох. Мисля, че не трябва да смятаме за обикновено оскърбление факта, че признаваме като гротесково и че поставяме проблема за съществуването на гротесковото и на функцията на гротесковото в тези текстове. В своята екстремална точка, там, където правосъдието си дава правото да убива, то е учредило дискурс, дискурсът на Юбю, то дава думата на учения Юбю. За да изразим нещата по-официално, нека кажем следното: Западът, който — несъмнено, още от гръцкото общество, гръцкия град — не е преставал да мечтае в правосъдния си апарат да предостави неконтролирана власт на пародията и власт на дискурса за истината в справедливия град, в крайна сметка предостави, призната като такава, на научния дискурс. Нека оставим тогава на други грижата да поставят въпроса за следствията на истината, които могат да бъдат произведени в дискурса от субекта, за който се предполага, че е знаещ. 23Аз ще се опитам по-скоро да изследвам властовите последствия, произведени в реалността от един дискурс, който едновременно е статусен и дисквалифициран. Разбира се, бихме могли да се опитаме да направим този анализ в различни посоки, да се опитаме да уловим идеологията, която може да вдъхновява дискурсите, за които ви дадох няколко примера. Бихме могли също да се опитаме да тръгнем от институцията, която ги поддържа или от двете институции, които ги поддържат — съдебната и медицинската, за да видим как са могли да се зародят тези дискурси. Ще се опитам (онези от вас, които са присъствали на лекциите ми предишните години, се досещат, че тъкмо такава ще е посоката) — вместо да правя опит за идеологически или за „институционален“ анализ — да уловя, да анализирам технологията на властта, която използва тези дискурси и която се опитва да ги накара да функционират.

За тази цел ще поставя най-напред следния въпрос: какво се случва в дискурса на Юбю, който стои в основата на нашата съдебна практика, на нашата наказателна практика? Следователно, теорията на психиатрично-наказателния Юбю. Мисля, че можем да кажем в основни линии, че посредством дискурсите, за които ви дадох няколко примера, онова, което се случва, е поредица, щях да кажа от замествания, но ми се струва, че тази дума не е подходяща: би трябвало по-скоро да се каже поредица от дублирания. Тъй като, честно казано, не става въпрос за действие на замествания, а за въвеждане на последователни дублети. С други думи, не става въпрос за това тези психиатрични дискурси да учредяват друга сцена в областта на наказателното право, както казват хората; става въпрос, напротив, за раздублиране на елементите върху една и съща сцена. Следователно, не става дума за цензурата, която маркира достъпа до символичното, а за принудителния синтез, който осигурява предаването на властта и безкрайното преместване на властовите следствия. 24

На първо място, психиатричната експертиза дава възможност да се дублира престъплението в онзи вид, в който то е квалифицирано от закона, с цяла серия от други неща, които не са самото престъпление, а поредица от атитюди, от начини на съществуване, които, естествено, в дискурса на експерта психиатър, са представени като причината, произходът, мотивацията, изходната точка на престъплението. Действително, в реалността на съдебната практика те ще образуват самата наказуема материя, субстанцията. Знаете, че на основание на наказателния закон, — законът от Кодекса на Наполеон от 1810 г. 25 — това е вече принцип, признат в тъй наречените междинни кодекси на Революцията, с една дума от края на XVIII в. насам на основанието на наказателния закон са подсъдни само нарушенията, които са дефинирани като такива от закона и то от закон, който трябва да предхожда въпросното действие. Няма противодействие на наказателния закон, освен в известен брой изключителни случаи. Но какво прави експертизата по отношение на самата буква от закона, която гласи следното: „Наказуеми са само нарушенията, дефинирани като такива от закона“? Какъв тип обекти извежда тя? Какъв тип обекти предлага тя на съдията като предмет на неговата съдебна намеса и като цел на наказанието? Ако използваме същите думи — а бих могъл да ви цитирам и други текстове, имам тук кратка поредица от експертизи, всичките са от периода 1955–1974 г., — та какви са обектите, които изразява психиатричната експертиза, които тя прикрепя към престъплението, с които тя изгражда подплатата или дублета? Това са понятията, които постоянно намираме в цялата тази поредица текстове: „психологическа незрялост“, „недостатъчно изградена личност“, „неправилна оценка на действителността“. Всички тези изрази наистина съм открил във въпросните експертизи: „дълбоко афективно неравновесие“, „сериозни емоционални нарушения“. Или още: „компенсация“, „плод на въображението“, „проява на изопачена гордост“, „порочни действия“, „херостратизъм“, „алкивиадизъм“, „донжуанство“, „боваризъм“ и т.н. Но каква е функцията на такава съвкупност от понятия или на двете серии от понятия? Най-напред, да повторят тавтологично нарушението, за да го впишат и да го конституират като индивидуална черта. Експертизата дава възможност да се премине от действието към поведението, от престъплението към начина на съществуване и да се покаже, че начинът на съществуване не е нищо друго, освен самото престъпление, но, в известен смисъл, в състояние на генерализация в поведението на даден индивид. На второ място, функцията на тези серии от понятия е да изместват равнището на реалността на нарушението, понеже онова, което тези поведения нарушават, не е законът, защото никой закон не забранява афективната неуравновесеност, никой закон не забранява емоционалните нарушения, никой закон не забранява дори изопачената гордост и не съществуват законови мерки срещу херостратизма. Но щом като тези поведения не нарушават закона, то какво нарушават те? Онова, срещу което те се появяват, онова, по отношение на което те се появяват, е оптималното равнище на развитие: „психологическа незрялост“, „недобре изградена личност“, „дълбоко неравновесие“. Това е и критерият за реалността: „неправилна оценка на реалността“. Това са и моралните квалификации, тоест скромността, верността. Това са и етичните правила.