Сильвия Дэй - Екстаз

Кимнах. Явно Паркър бе поне толкова загадъчен, колкото и синът му. Като че ли мъжете от рода Рътлидж имаха естествена склонност към мистериозно и потайно поведение.

Вратите на асансьора се отвориха на етажа на преддверието. Пристъпихме в старателно реставрираното пространство от предвоенно време. Излъчваше лукс и разкош.

— Чака ме кола — обяви Паркър. — Мога ли да те закарам някъде?

— Благодаря, няма нужда.

Дори не смеех да си представя изражението на възрастния мъж, ако види къде живея. В сравнение с мраморното фоайе, портиера и обслужващия персонал в сградата на Джакс, моето жилище щеше да му се стори… не толкова хубаво. Не се срамувах от мансардата, която споделях с братята си, нито от семейството си. Но все пак си казах, че е по-разумно засега да не събуждам подозрения, че може да съм златотърсачка, поне докато семейство Рътлидж ме опознае по-добре.

— Хубаво, щом не искаш. — Паркър се поколеба, сякаш чакаше да променя решението си. Когато видя, че няма да се случи, продължи: — Ще кажа на Джакс кой ден и час сме избрали за вечерята. Нямам търпение да се видим пак, Джиана.

Замислих се за мъжа на последния етаж, затворен във високата си кула: един почти непознат за мен, който обаче познаваше и тялото, и сърцето ми.

— Аз също — отвърнах.

Чух музиката, която гърмеше откъм мансардата, дори преди товарният асансьор да спре на таванския етаж. Когато се приближих, разпознах класическия риф на „Гъне ен’ Роузес“ — Welcome to the Jungle [10] „Добре дошли в джунглата“ (англ.). — б. пр. . Колко подходящо, като се има предвид каква вечер бях прекарала с двама представители на клана Рътлидж.

Отворих вратата и ме блъсна пълната мощ на озвучителната уредба на Винсент, надута до дупка. Брат ми правеше коремни преси, като се набираше на метален лост, закрепен между два вертикални пръта. Плувнал в пот и стиснал зъби, вдигаше колене към гърдите си, а плочките на корема му изпъкваха и се стягаха при всяко движение. Носеше косата си по-късо подстригана в сравнение с другите ми братя, но прическата чудесно подхождаше на класическите му италиански черти.

В някои книги бях срещала описания, в които лицето на героя се сравнява с изображение, изсечено на римска монета, но можех да гарантирам, че едва ли някой от тях бе способен да се мери с Винсент. Бос и полугол, само по спортни шорти, бе като излязъл от мечтите на всяка жена. За разлика от Нико, Винсент бе сериен сваляч. Не че имаше проблем да се обвърже, но рядко се случваше да се раздели със свободата си за повече от няколко месеца.

— Ей! — възкликна брат ми възмутено, когато намалих звука на уредбата.

— Поддържаш ли още връзка с Диана? — попитах за репортерката, с която ходеше по едно време.

Винсент се пусна, стъпи на дюшемето и грабна кърпата, която бе оставил отстрани до лоста заедно с бутилка вода.

— Да, защо?

— Трябва ми някой, който може да ми даде актуална информация за клана Рътлидж — обясних, след като оставих чантата си на пейката до входната врата и събух обувките си.

Винсент се намръщи, докато триеше косата си с кърпата.

— Онзи е отрепка, не те заслужава.

— Няма да споря. — Проснах се на канапето и се втренчих в откритите тръби и гредите по тавана. — Но това не означава, че не може да се промени.

— Забрави тази работа. Намери си мъж, който е достатъчно умен да осъзнае от самото начало какво получава в твое лице.

Хвърлих поглед към брат си, докато той гълташе жадно цялото съдържание на бутилката с вода.

— Искаш да кажеш, че никога не си оплесквал нещата с някое момиче и не си се надявал на втори шанс?

— Не е същото. Ти си от фамилията Роси. Няма друго извинение онзи да оплеска нещата, освен че е глупак — отвърна Винсент.

— Ще я попиташ ли?

— Добре, де. — Брат ми се обърна и тръгна към кухнята, после добави: — Но само защото се надявам да изрови нещо, което ще ти докаже, че не си струва да се занимаваш с него.

— Благодаря ти.

— Не си мисли, че ще се разминеш с едно „благодаря“. — Винсент метна кърпата на рамо и си изми ръцете. Кухнята ни беше най-завършената част от апартамента. Обзаведена бе с чисто нови уреди от неръждаема стомана, просторен плот, на който би работил с удоволствие всеки майстор-готвач, високи вградени фурни и голям остров с мивка. — Ей там чака цял кош с пране.

Надигнах се от дивана.

— Майтап ли си правиш?

— Не. Най-добре побързай — ухили се Винсент, — защото ми свършиха тениските с логото на „Роси“, а смяната ми започва след два часа.