Сильвия Дэй - Екстаз

Беше крайно време да се поразровя за повече информация.

Тръгнах обратно по коридора, без да се смущавам, че ще търся отговори така безсрамно. Джакс ми дължеше обяснение и щях да го получа, дори ако трябваше да си напъхам носа тук-там без разрешение.

Застанах на прага на кабинета му и пред мен се разкри стая, която повече съответстваше на представата ми как би трябвало да изглежда неговото обкръжение. Въпреки че като цяло пространството имаше съвременно и мъжествено излъчване, неутралните цветове на стените и меденият оттенък на дървените облицовки му придаваха топлота, а на места имаше и акценти в червено и златисто. От всички страни се извисяваха етажерки, отрупани с пъстроцветни томове с твърди корици и популярни романи с прегънати ъгълчета на страниците. На един от рафтовете стоеше моя снимка, но тази бе поставена права. Бях сама. Без Джакс.

Снимката бе правена наскоро. Преди не повече от шест месеца.

Взирах се в нея от другия край на стаята и усетих как дланите ми се изпотяват.

Следил ме бе внимателно.

Въпросите продължаваха да се трупат, но съществуването на тази снимка даваше един пределно ясен отговор. Не можех да преценя дали той ме радваше или нараняваше. Може би изпитвах смесица от двете чувства.

По бюрото на Джакс бяха пръснати листове и отворени папки, но им обърнах гръб. Бях видяла достатъчно.

Тръгнах обратно към дневната, където грабнах дамската си чанта и се насочих към входната врата. Мъжете отвън сякаш се сепнаха, когато я отворих със замах. Спряха да разговарят, а аз им кимнах отсечено и закрачих към асансьора с високо вдигната глава.

— Джия. — Джакс понечи да се приближи. — Не си тръгвай.

— Ще сляза с вас, госпожице Роси — предложи Паркър с прекалено дружелюбна усмивка. — Радвам се да ви видя отново.

— Господин Рътлидж — поздравих кратко.

— Моля ви, наричайте ме Паркър.

— Татко — изръмжа Джакс и направи крачка към нас, — разговорът ни не е приключил.

Баща му го потупа по рамото.

— По-късно ще продължим оттам, докъдето стигнахме, сине.

Джаксън ме погледна.

— Нали щяхме да вечеряме заедно?

— Ще се наложи да го отменим за по-нататък.

— Недей така, Джия.

Усмихнах се мрачно.

— Не се тревожи, ще се върна.

Асансьорът дойде и Паркър ме покани с жест да вляза преди него.

Джакс ме хвана за лакътя:

— Дай ми пет минути.

— Ще ти се обадя по-късно — отвърнах, когато осъзнах, че дори нямам желание да остана. Бях твърде разтърсена и объркана. Имах нужда да се дистанцирам и да си поема въздух.

Любовникът ми стисна зъби.

— Няма проблем, Джаксън — обеща Паркър тихо, — аз ще я изпратя.

Джакс бавно извърна глава към баща си. Чертите му бяха като изсечени от камък.

— Онова, което казах, беше сериозно.

— Винаги си бил сериозен — ухили се възрастният мъж.

Щом вратите на асансьора започнаха да се затварят, влязох в кабината. Паркър ме последва, но аз не свалях очи от Джакс. Макар да бе отпуснал ръце от двете страни на тялото си, дланите му бяха стегнати в юмруци, челюстта му бе напрегната, брадичката — решително вирната. А очите му… онези дълбоки тъмни очи… в тях се четяха същите обещания, които ми бе давал и преди. Но сега им вярвах. Имах доказателства.

Когато асансьорът пое надолу, Паркър се обърна към мен с усмивка.

— Как си, Джиана?

— Можеше да съм и по-добре. А вие?

— При това положение ми е неудобно да кажа, че досега денят ми мина чудесно.

Извих устни с лека ирония.

— Както и денят на вашия приятел Иън.

— А! — В очите му блеснаха весели пламъчета. — Моля те, не обвинявай Джаксън за това.

Свих рамене.

— Просто бизнес, нали?

— Ти си практична жена — една от многото причини, поради които синът ми така е хлътнал по теб. И като стана въпрос… — Възрастният мъж се залюля на пети. — Искам да те опозная по-добре, Джиана. Какво ще кажеш с Джакс да дойдете на вечеря с мен и съпругата ми? Ще бъде малко семейно събиране у дома в Хемптънс. Как ти се струва?

— Ще ми бъде приятно.

Всичко, което ме доближаваше повече до това да разбера Джакс, щеше да ми е приятно.

— Много добре. Ще съобщя на Реджина. — Усмивката му помръкна леко. — Не слушай сина ми, ако се опита да те разубеди. Иска да те пази само за себе си.

— Така ли?

Паркър охладня още повече.

— Настроен е доста закрилнически.

— Наистина ли? А от какво трябва да ме закриля?

— Ние сме мъже, Джиана — отговори бавно и провлачено събеседникът ми. — Невинаги действаме рационално, когато става дума за жени.