Клайв Баркър - Кървави книги (Том I)

Това беше първата им нощ на свобода и ето ги на път — трупа пътуващи артисти. Еди беше умрял от задушаване; някои от другите бяха пострадали по-сериозно в пожара. Имаше обгорени тела и счупени крайници. Но публиката, пред която щяха да играят занапред, щеше да им прости ужасните обезобразявания.

— Някои живеят заради любовта — каза Личфийлд на новите си другари, — а други заради изкуството. Нашата щастлива група е избрала второто.

Сред актьорите се разнесоха откъслечни аплодисменти.

— На вас, които никога не сте умирали, позволете да кажа: добре дошли в света!

Смях и още аплодисменти.

Фаровете на колите, които се движеха забързано по магистралата на север, осветяваха силуетите им. Мъжете и жените изглеждаха съвсем като живи. Но нима същността на професията им не беше точно такава? Да имитират живота толкова добре, че илюзията да изглежда съвсем реална? А новата публика, която ги очакваше в моргите, църковните гробища и параклисите, щеше да оцени уменията им по-добре от всеки друг. Кой би аплодирал по-възторжено имитацията на страст и болка, ако не мъртвите, които бяха познали тези чувства, за да ги забравят после?

Мъртвите. Те се нуждаеха от развлечения не по-малко от живите, а бяха пренебрегвани постоянно.

Само че тази трупа нямаше да играе за пари, а заради любовта към изкуството — Личфийлд им бе изяснил това от самото начало. Вече нямаше да служат на Аполон.

— А сега — продължи той — накъде да поемем? На север или на юг?

— На север — каза Еди. — Майка ми е погребана в Глазгоу, умря, преди да стана професионален артист. Бих искал да види как играя.

— Значи на север — съгласи се Личфийлд. — Какво ще кажете да си намерим някакъв транспорт?

Той ги поведе към крайпътния ресторант и примигващата му неонова реклама, която държеше нощта на една светлина разстояние. Цветовете, които се изливаха през прозорците върху автомобилния паркинг, бяха ярки като в театър: алено, лаймово зелено, кобалтово синьо и бяло. Автоматичните врати се отвориха със свистене и от тях излезе пътник, понесъл хамбургери и кейк за детето, което го очакваше на задната седалка в колата му.

— Сигурно ще се намери свободно място за нас при някой любезен шофьор — отбеляза Личфийлд.

— За всичките? — попита Калоуей.

— Някой камион ще ни свърши работа; просителите не могат да бъдат прекалено придирчиви — каза Личфийлд. — Сега сме просители и сме подвластни на капризите на нашите покровители.

— Винаги можем да откраднем кола — обади се Талула.

— Не е нужно да крадем, освен в краен случай — отсече Личфийлд. — Двамата с Констанция ще отидем да потърсим шофьор.

Той хвана съпругата си за ръка.

— Никой не отказва на красотата.

— А какво ще правим, ако някой ни попита какво търсим тук? — попита нервно Еди. Не беше свикнал с новата си роля; още беше неуверен.

Личфийлд се обърна към групата и гласът му прогърмя в нощта:

— Какво ще правите ли? Ще се преструвате на живи, разбира се! И ще се усмихвате!

Мик откри какъв политически фанатик си е избрал за любовник чак през първата седмица от пътуването им в Югославия. Бяха го предупредили, разбира се. Един швестер от Бат му беше казал, че Джъд е крайно десен, само че двамата бяха бивши гаджета и Мик реши, че го казва от злоба.

Де да се беше вслушал в това предупреждение. Тогава нямаше да шофира по безкрайния път с този фолксваген, който сега му приличаше на ковчег, докато слуша възгледите на Джъд за съветската експанзия. Господи, колко беше отегчителен този човек. Той не водеше диалог, а поучаваше безспирно. В Италия му бе изнесъл лекция за това как комунистите се били възползвали от вота на простолюдието. Сега, в Югославия, тирадата ставаше още по-разпалена и на Мик му идеше да прасне спътника си с чук по дебелата глава.

Не че не беше съгласен с част от казаното от Джъд. Някои от аргументите (онези, които Мик можеше да разбере) му звучаха съвсем разумно. Но какво разбираше той? Той беше учител по танци. А Джъд беше журналист, професионален капацитет. И като повечето журналисти, които Мик бе срещал, смяташе, че е длъжен да има мнение за всичко под слънцето. Особено за политиката — това беше най-доброто за въргаляне корито. Можеш да си навреш зурлата, очите, главата и предните копита в тази помия и да се позабавляваш добре, като я разплискаш наоколо. Това беше неизчерпаема тема за предъвкване; помия, в която имаше от всичко по малко, защото според Джъд всичко беше политика. Изкуствата бяха политика. Сексът беше политика. Религията, търговията, градинарството, яденето, пиенето и пърденето — всичко беше политика.