Клайв Баркър - Кървави книги (Том 2)

Отваряше рязко очи. Тялото му бе мокро от пот. В съзнанието му бушуваше оглушителна врява, от която не можеше да избяга. Нищо не можеше да заглуши шума в главата му и да му върне света, с неговите разговори, смях и плач.

Сам.

Това бе началото, средата и края на ужаса. Стив беше абсолютно сам с какофонията. Затворен в тази къща, в тази стая, в това тяло, в тази глава; затворник на глухата сляпа плът.

Беше почти непоносимо. Понякога момчето се разплакваше в нощта, без да осъзнава, че вдига шум и рибите, които му бяха родители, идваха, светваха лампата и се опитваха да го успокоят, опитваха се да му помогнат, като правеха физиономии над леглото му, а немите им усти се кривяха грозно. В края на краищата докосването им го успокояваше; с времето майка му се научи как да прогонва паниката, която го заливаше.

Седмица преди седмия му рожден ден слухът му се оправи — не напълно, но достатъчно, за да прилича на чудо. Светът се върна на фокус и животът започна отново.

Трябваше да изминат няколко месеца, преди момчето да започне да се доверява отново на сетивата си. Междувременно продължаваше да се буди нощем, като всеки път очакваше да чуе в главата си онези звуци.

Но въпреки че ушите на Стив започваха да звънтят от всеки малко по-силен шум, което му пречеше да ходи на рок концерти заедно с другите студенти, той вече почти не обръщаше внимание на частичната си глухота.

Но помнеше, разбира се. Спомняше си много добре. Не беше забравил вкуса на паниката; стягането на железния обръч около главата му. И страхът му не го бе напуснал напълно — още се страхуваше от мрака и самотата.

Но нима има човек, който да не се страхува да остане сам? Съвсем сам.

А сега Стив имаше друг страх, който му беше още по-трудно да потисне.

Куейд.

В пиянски пристъп на откровение бе разказал на Куейд за детството си, за глухотата, за нощните страхове.

Куейд познаваше слабостта му, знаеше пряк път към сърцевината на неговия страх. Разполагаше с оръжие, имаше тояга, с която да го удари, ако се наложи. Може би затова Стив реши да не казва нищо на Черил (да я предупреди, това ли искаше?) и със сигурност затова избягваше Куейд.

Когато изпаднеше в по-особено настроение, мъжът изглеждаше злонамерен. Определено злонамерен. Приличаше на човек, който таи дълбоко в себе си някаква злоба.

Може би четирите месеца, през които Стив бе наблюдавал хората с изключен звук, го бяха направили чувствителен към беглите погледи и подигравателните усмивки, които се мяркаха за кратко по лицата им. Той знаеше, че животът на Куейд е същински лабиринт — хиляди дребни изражения превръщаха лицето му в карта на неговата обърканост.

Следващата фаза на посвещаването на Стив в тайния свят на Куейд настъпи чак след близо три месеца и половина. Университетът излезе в лятна ваканция и студентите се пръснаха. Стив се отдаде на обичайната си ваканционна работа в печатницата на баща си; работното време беше продължително, а работата — физически изтощителна, но той намираше в нея истинско облекчение. Академичните дейности бяха претоварили съзнанието му, чувстваше се насилствено препълнен с думи и идеи. Печатарството го избави набързо от това усещане, като сложи в ред бъркотията, която цареше в главата му.

Хубави времена — почти не се сещаше за Куейд.

Стив се върна в университета в края на септември. Студентите все още бяха малко. Повечето лекции започваха чак след седмица, а мястото изглеждаше някак меланхолично без обичайната навалица от оплакващи се, флиртуващи и спорещи хлапаци.

Стив отиде до библиотеката, за да си набави някои важни книги, преди някой от курса му да ги е отмъкнал. В началото на семестъра, когато се проверяваха списъците за задължителен прочит, книгите се оказваха редки като чисто злато, а от университетската книжарница вечно твърдяха, че необходимите заглавия са поръчани. И важните книги винаги пристигаха два дни след семинара, на който трябваше да се обсъжда автора. Тази последна година Стив бе решил да изпревари навалицата за малкото бройки, които библиотеката притежаваше.

Познатият глас каза:

— Подранил си.

Стив вдигна очи и срещна пронизващия поглед на Куейд.

— Впечатлен съм, Стив.

— От какво?

— От ентусиазма ти да учиш.

— О…

Куейд се усмихна.

— Какво търсиш?

— Нещо за Бентам.

— Имам „Принципи на морала и законодателството“. Ще ти свърши ли работа?

Капан. Не, това е абсурдно. Човекът просто му предлага книга. Как е възможно да съзре капан в такъв обикновен жест?