Гийермо дел Торо: Заразата

Един костюм го попита:

— Някакъв сигнал за отвличане?

— Не. Нищо.

— Пожарна аларма?

— Разбира се, че не.

— Аларма от вратата на пилотската? — попита друг.

Джими Епископа загря, че са нагазили във фазата „тъпи въпроси“. Събра цялото си търпение и разсъдливост, които го правеха успешен диспечер на въздушния трафик.

— Птичето подходи гладко и кацна меко. Реджис 7-5-3 потвърди назначения му терминал и зави по страничната писта. Изключих въздушния радар и прехвърлих на наземен.

Калвин, с ръка върху микрофона на слушалката, се обади:

— Може би пилотът е изключил?

— Може. А може и наземният да го е изключил.

Друг костюм запита:

— Тогава защо не отвориха вратата?

Умът на Джими Епископа вече превърташе този въпрос. Пътниците по правило не биха останали по местата си нито минута повече, отколкото са длъжни. Предната седмица на борда на един „Джетблу“, идващ от Флорида, едва не беше избухнал метеж и то заради остарели хлебчета . Тук тези хора бяха седели като вързани, колко? Може би петнайсет минути. В пълен мрак.

— Вътре вече трябва да става доста горещо — каза Джими Епископа. — Ако токът е изключен, там не циркулира въздух. Няма вентилация.

— Тогава какво чакаме, по дяволите? — намеси се още един костюм.

Джими Епископа усети, че тревогата у всички нараства. Онова празно в корема ти, когато осъзнаеш, че предстои да се случи нещо, нещо ужасно, ужасно нередно.

— А ако не могат да се движат? — промълви той, преди да се е усетил и да замълчи.

— Ситуация със заложници? Това ли имате предвид? — попита костюмът.

Епископа кимна мълчаливо… но нямаше предвид това. По някаква неясна причина единственото, за което мислеше беше… души .

Спасителният противопожарен екип на летищните власти пое в стандартната за самолетни бедствия и аварии формация. Шест машини с крана за противопожарната пяна, помпата и стълбищния камион. Спряха до багажния конвейер, лепнат пред ивицата сини лампи по ръба на Фокстрот. Капитан Шон Наваро, с пожарникарска екипировка и с шлем, скочи от задното стъпало на стълбищния камион и застана пред мъртвия самолет. Светлините на пожарните, примигващи срещу фюзелажа, окъпаха замрялата машина в смътно пулсиращо червено. Самолетът изглеждаше празен, изкаран за нощно учение.

Капитан Наваро отиде до предницата на камиона и се качи в кабината при шофьора, Бени Чъфър.

— Обади се на поддръжката. Нека докарат тук осветителното скеле. После завий зад крилото.

— Заповедта ни е да изчакаме — отвърна Бени.

— Онзи самолет там е пълен с хора. Не ни плащат да бъдем парадно осветление. Плащат ни да спасяваме живот.

Бени сви рамене и изпълни заповедта на капитана. Наваро се качи на покрива и Бени включи крика на стълбата, колкото да го вдигне до крилото. Капитан Наваро запали фенерчето си и се покачи на ръба между двете задкрилки. Ботушът му стъпи точно на мястото, където пишеше с много едри черни букви: НЕ СТЪПВАЙ ТУК.

Закрачи по уширяващото се крило на шест метра над пистата. Стигна до надкрилния изход, единствената врата на самолета, инсталирана за външно аварийно отваряне. В нея имаше вградено малко незакрито прозорче и той се опита да надникне вътре през него, през капчиците конденз върху двойното дебело стъкло. Не успя да види нищо, освен още мрак. Вътре трябваше да е задушно като в барокамера.

Защо никой не викаше за помощ? Защо не чуваше никакво движение вътре? Херметизиран, самолетът беше без приток на въздух. На пътниците им свършваше кислородът.

Нахлузил пожарникарски ръкавици, той натисна двете червени крила и издърпа бравата от вдлъбнатината. Завъртя по посока на стрелките, почти на 180 градуса, и напъна. Вратата в този момент трябваше да поддаде и да се отвори, но заяде. Дръпна отново, но разбра моментално, че усилието му е безполезно — не поддаваше изобщо. Нямаше начин да е залепнала отвътре. Дръжката трябваше да е повредена. Или пък нещо я задържаше от вътрешната страна.

Върна се по крилото до върха на стълбата. Видя въртящата се оранжева сигнална светлина, летищен минибус, поел към мястото от международния терминал. По-отблизо успя да зърне сините якета на каращите го агенти на Администрацията за транспортна охрана.

— Ето ни и нас — промърмори капитан Наваро и заслиза по стълбата.

Бяха петима. Всеки се представи по ред, но той не направи усилие да им запомни имената. Беше дошъл при самолета с пожарни коли и екипировка за гасене. Те дойдоха с лаптопи и клетъчни телефони. За известно време само стоя и слуша, докато говореха един през друг в устройствата си.