Гийермо дел Торо - Заразата

— 7-5-3 се прибра. — Джими Епископа метна бърз поглед за потвърждение към „чинията“ си. — Подхожда към терминал. — Погледна отново графика си на терминалите да потърси 7-5-3. — Защо?

— Наземен контрол съобщава, че имаме самолет, блокирал на Фокстрот.

— Страничната? — Джими отново погледна „чинията“ си да се увери, че всички канали са в ред и включи на DL753. — Реджис 7-5-3, тук кулата летище „Кенеди“, приемам.

Нищо. Опита отново.

— Реджис 7-5-3, тук кулата летище „Кенеди“, чуваш ли ме, приемам.

Един от асистентите по трафика изникна зад рамото на Калвин Бъс.

— Проблем с връзката ли?

— Голяма авария в механиката, по-вероятно — отвърна Калвин Бъс. — Някой каза, че самолетът е угаснал.

— Угаснал? — възкликна Джими Епископа, удивен колко на косъм се бяха разминали, ако голямата механична дрисня беше оцапала леглото само минути преди кацането. Отбеляза си на ум да се отбие на път за вкъщи и да заложи на 7, 5 и 3 за утрешното теглене.

Калвин включи слушалката си в аудио жака на би-кома на Джими.

— Реджис 7-5-3, тук кулата летище „Кенеди“, моля отзовете се. Реджис 7-5-3, тук кулата, приемам.

Зачакаха вслушани.

Нищо.

Джими Епископа хвърли око на петънцата по „чинията“ си — никакъв конфликтен сигнал, всички полети под контрола му бяха в ред.

— По-добре да предупредим да заобикалят Фокстрот.

Калвин изключи и се отдръпна от пулта. Погледът му беше леко размътен, зяпнал над екрана на Джими към прозорците на диспечерската кабина, някъде към страничната писта. Изглеждаше толкова объркан, колкото и притеснен.

— Фокстрот трябва да я разчистим. — Обърна се към асистента по трафика. — Пратете някой за визуална проверка.

Джими Епископа се стисна за корема. Искаше му се да може някак да бръкне и да разкара гаденето, кипнало вътре. Професията му по същество бе акушерска. Асистираше на пилотите да измъкнат безопасно самолетите, пълни с души, от утробата на въздушната пустош и да ги приземят. Това, което изпитваше сега, бе спазъма на страха — също като лекар, извадил на бял свят първото си мъртвородено.

Лоренца Руис беше на път към терминала. Караше багажния конвейер — хидравлична рампа на колела. Когато 753 не се появи зад завоя, както се очакваше, Ло продължи още малко напред, за да надзърне. Скоро трябваше да излезе в почивка. Носеше предпазни наушници, суичър „Мец“ под светлоотразителния си елек, очила — песъчинките по пистите бяха убийствени, — а оранжевите сигнални палки лежаха на седалката до бедрото ѝ.

Какво, по дяволите?

Смъкна бързо очилата си, сякаш искаше да го види с просто око. Ето го там, „Реджис 777“, голямо момче, от новите във флотата, клекнал на „Фокстрот“ и потънал в мрак. Тотален мрак. Дори навигационните фарове на крилата не светеха. Небето беше пусто тази нощ. Луната бе изтляла, звездите бяха помътнели… Там горе нямаше никой. Единственото, което виждаше всъщност, бе гладката цилиндрична повърхност на фюзелажа и крилата, които сияеха смътно под светлините на кацащите самолети. Един от тях, „Луфтханза 1567“, избегна сблъсъка и долепи колесника си едва на 30 см от земята.

— Хесус Сантисимо!

Свърза се с колегите си.

— Идваме — уведоми я контрольорът ѝ. — Вранското гнездо иска да приближиш и да огледаш.

— Аз ли?

Ло се намръщи. Това получаваш за любопитството си. Все едно. Потегли по служебното платно откъм пътническия терминал, пресичайки линиите, боядисани по лентата. Беше малко изнервена и много нащрек, след като никога досега не бе излизала толкова навън. Федералната авиационна администрация имаше строги правила докъде трябва да ходят конвейерите и багажните влакчета, тъй че си отваряше очите на четири за подхождащи самолети.

Зави покрай насочващите сини светлини на страничната писта. Стори ѝ се, че самолетът пред нея е угаснал напълно, от носа до кърмата. Никакъв светещ маяк, никакъв предупредителен антиколизионен фар, никакви светлини в прозорците на пилотската кабина.

Обикновено дори от земята, от десет метра долу, през тънките предни стъкла, подобни на присвити очи над характерния нос на „Боинг“ човек можеше да види горе и вътре в кабината високия контролен панел с тъмночервените примигващи светлини по него. Но сега нямаше нищичко. Пълен мрак.

Ло спря на десетина метра от върха на дългото ляво крило. След достатъчно дълга работа по пистите — на Ло ѝ се бяха натрупали осем години вече, повече от двата ѝ брака, взети заедно — човек започва да забелязва някои неща. Всички задкрилки и елерони на задните страни на крилата бяха щръкнали нагоре като Пола Абдул — както ги оставяха пилотите след допира с пистата. Турбините бяха замрели и притихнали — обикновено им трябваше малко време, докато престанат да дъвчат въздуха и да всмукват пясък и буболечки като два гигантски ненаситни вакуума. Тъй че голямото бебче беше слязло чисто, беше си кацнало прилично и лекичко, а после се беше изтеглило дотук, преди… да угаснат светлините .