Гийермо дел Торо - Заразата

— Господаря Сарду отнесъл едно по едно телата от пещерата и ги заровил дълбоко в земята. Усилието ужасно го изтощило, разбира се. Изчерпало повечето му сила. Уморен бил, фармутшет бил. Ала все пак, колкото и да бил сам, уплашен и останал без сили, нея нощ се върнал при пещерата, за да се възправи срещу злото, ако то се покаже в тъмното, да отмъсти за близките си или да загине. Това се знае от дневника, който пишел, дето го намерили много години по-късно в горите. Туй било последният му запис.

Ейбрахам зяпна сащисан.

— Но какво е станало, бубе ?

— Никой не знае, всъщност. А у дома, където седмиците, през които нямало вест, се проточили от шест на осем и после станали десет, хората се уплашили, че цялата ловна дружина е загинала. Събрали и пратили издирваща група, но нищо не намерили. После, на единадесетата седмица, една нощ в албанското имение дошла каляска със спуснати пердета на прозорците. Бил младият господар. Затворил се той в замъка, в едно от крилата с вече празни спални, и оттогава насетне рядко го виждали, ако изобщо го виждал някой. По онова време само се носела мълва за случилото се с него в румънския лес. Малцината, които уж го били виждали — ако изобщо можело да се вярва на думите им — твърдели, че се върнал обладан от огромна сила, достойна за великанския му ръст. Но толкова дълбока била скръбта на Сарду по неговия баща, чичовци и братовчеди, че никога повече не го видели на дневна светлина, а и повечето си слуги прогонил. Нощем имало живот в замъка — огънят от камините блестял в прозорците, но с времето домът на Сарду запустял.

— Но пък нощем… някои хора твърдели, че чуват великанът да крачи из селото. Деца най-вече, шушнели, че са чули онова чук-чук-чук на тоягата му. Сарду не разчитал вече на нея, но я използвал да ги вдига от креватите им по нощите за дрънкулки и сладки. Сочели на невярващите дупките в пръстта, някои под прозорците на спалните, малки дупчици, като от бастуна му с вълчата глава.

Очите на бубе помръкнаха. Погледна към купата му да се увери, че повечето супа е изсърбана.

— А после, Ейбрахам, някои деца от селото почнали да изчезват. Разнесла се мълва, че и от околните села изчезват деца. Даже и от моето село. Да, Ейбрахам, като момиченце твоята бубе отрасна едва на половин ден път от замъка на Сарду. Помня две сестрички. Намериха телцата им в едно сечище сред гората, бели като снега наоколо им, а отворените им очи бяха остъклени от скреж. Аз самата дочух една нощ, не много отдалече, онова чук-чук-чук — такъв един силен, ритмичен шум. Дръпнах бързо завивката над главата си да го заглуша и не заспах повече дни наред.

Ейбрахам изгълта със супата края на приказката.

— След време повечето от селото на Сарду се опразни и стана прокълнато място. Циганите, щом минеше таборът им през селцето ни да продават шарената си стока, разказваха странни случки, с призраци и привидения край замъка. За великан разправяха, който газел по огряната от луната земя като някакъв бог на нощта. Точно те ни предупреждаваха: „Яжте и растете силни, иначе ще ви вземе Сарду.“ Тъй е, важно е, Ейбрахам. Ес гезунтерхайт! Яж и ставай силен. Хайде, изгреби я тази купа. Иначе… той ще дойде. — Завърнала се беше от онези няколко мига в тъмното, в спомена. Очите ѝ бяха живнали отново. — Сарду ще дойде. Чук-чук-чук.

Изгреба я той и още как, до сетното останало парченце цвекло. Купата беше празна и приказката бе свършила, но стомахът и умът му бяха пълни. Доволна остана бубе от яденето му и на лицето ѝ, според него, се бе изписала най-ведрата и чиста любов, която можеше да съществува. В мигове като този, седнали през две поколения разстояние край паянтовата семейна маса, двамата си общуваха. Споделяха храната си и изпълваха сърцата и душите си.

Десет години по-късно семейството на Сетракян щеше да бъде принудено да напусне дърводелската си работилничка и селото, но не от Сарду, а от германците. У дома им бе разквартируван офицер и човекът, трогнат от изключителната доброта на домакините си, след като бе споделил хляба им на същата паянтова маса, една вечер ги предупреди да не изпълняват заповедта на другия ден да се съберат на гарата, а същата нощ да напуснат дома си и селото.

И те го сториха, цялото голямо семейство — всичките осем души — хванаха пътя из околните гори с всичко, което успяха да помъкнат със себе си. Бубе ги бавеше. Още по-лошо — знаеше , че ги бави, знаеше , че присъствието ѝ излага цялата фамилия на голяма опасност и се проклинаше заради старите си уморени крака. Другите от семейството накрая продължиха напред. Всички, освен Ейбрахам. Беше пораснал здрав, силен и обещаващ младеж. Толкова млад, а вече — майстор дърворезбар, изучил Талмуда, с особен интерес към Зохар и тайните на еврейския мистицизъм. Той се задържа назад с нея. Щом ги достигна вестта, че другите са ги арестували в следващото градче и ги принудили да се качат на влак за Полша, неговата бубе , разкъсана от чувство за вина, настоя Ейбрахам да я остави да се предаде, за да успее да се измъкне.