Стивен Кинг - То

Дебел ли беше Бен, или куц?

Лежах буден до разсъмване.

10 юни 1985

Казват, че утре ще ме изпишат.

Съобщих по телефона на Бил — навярно всъщност исках да го предупредя, че времето му изтича неумолимо. Бил е единственият, когото си спомням ясно. Убеден съм, че той пък помни ясно единствено мене. Навярно защото двамата все още сме тук, в Дери.

— Добре — каза той. — До утре ще ти се махнем от главата.

— Още ли държиш на онази идея?

— Да. Май вече е време да опитам.

— Внимавай.

Той се разсмя и изрече нещо, което едновременно разбирам и не разбирам:

— На скъ-ххъ-ейтборд не можеш да внимаваш, мой ч-ч-човек.

— Как ще разбера дали е излязло нещо, Бил?

— Ще разбереш — каза той и затвори телефона.

Сърцето ми е с теб, Бил, каквото и да се случи. Сърцето ми е с всички тях и мисля, че даже да се забравим, пак ще се срещаме насън.

Вече почти приключвам този дневник — и предполагам, че завинаги ще си остане само дневник, че извън тия страници няма място за старите скандали и нелепости на Дери. Не възразявам; мисля, че когато утре ме изпишат, може би най-сетне ще дойде време да се позамисля за нов живот… макар да нямам ни най-малка представа какъв ли ще е той.

Знайте, момчета, обичах ви.

Толкова много ви обичах.

Лятно пладне.

Бил стоеше в спалнята на Майк Хенлън и гледаше отражението на стройното си тяло в огледалото на вратата. Голата му глава лъщеше под слънчевите лъчи, които нахлуваха през прозореца и хвърляха сянката му по стената и пода. Гърдите му бяха гладки, без нито един косъм, в мършавите бедра и прасци се криеха яки, изпънати мускули. И все пак , помисли той, няма никакво съмнение, че тялото принадлежи на възрастен мъж. Ето го шкембенцето, което се ражда, когато попрекалиш с бифтеците, биричката и френската кухня вместо диетичните блюда. А и отзад си се поотпуснал, драги ми Бил. Все още умееш да биеш сервис, ако си в настроение и не те мъчи махмурлукът, но вече не можеш да тичаш подир топката както на седемнайсет години. Виж гънките по корема, виж как ти провисват топките — знак, че навлизаш в средната възраст. И тия бръчки ги нямаше по лицето ти когато беше на седемнайсет… По дяволите, нямаше ги и на първата ти авторска снимка, когато полагаше отчаяни усилия да изглеждаш тъй, сякаш знаеш нещо… каквото и да е. Вече си прекалено старо момче за онова, което замисляш, Били. Ще се пребиете.

Той си обу слипа.

Ако мислехме така, никога нямаше да успеем в… в онова, което направихме.

Защото вече не помнеше нито какво бяха направили нито каква катастрофа бе тласнала Одра в бездната на кататонията. Знаеше само какво трябва да стори сега… и че ако не го осъществи незабавно , то също ще изчезне от паметта му. Одра седеше долу в креслото на Майк, безсилно отпуснала глава настрани, и се взираше с неестествено съсредоточен поглед към телевизора, по който в момента показваха „Телефонни долари“. Не говореше. Помръдваше само ако имаше кой да я побутне.

Това е съвсем различно. Просто си прекалено стар, човече. Повярвай.

Няма да повярвам.

Добре де, тогава ще пукнеш в Дери. Лека ти пръст.

Обу си спортни чорапи, после навлече вехтите джинси и новата фланела, която бе купил вчера от едно магазинче за ризи в Бангор. Фланелата беше ярко оранжева. Отпред имаше надпис: КЪДЕ Е ПЪК ТУЙ ДЕРИ, ЩАТ МЕЙН? Седна върху леглото на Майк, където от седмица насам спеше със своята топла, но безжизнена съпруга, и обу кецовете… също купени вчера от Бангор.

Изправи се и пак надникна в огледалото. Видя мъж на средна възраст, облечен в хлапашки дрехи.

Ставаш смешен.

Кое хлапе не е смешно?

Ти не си хлапе. Откажи се.

— Майната му, дай да друснем един рок — тихо каза Бил и излезе от спалнята.

В сънищата, които ще го спохождат през идните години, той винаги напуска Дери сам, по залез-слънце. Градът е пуст; всички са отпътували. Семинарията и викторианските къщи по Западния булевард се гушат мрачно под пламналия небосвод, събрал в едно багрите на всички залези, които е виждал през живота си.