Стивен Кинг - То

— И ако ти се случи да дойдеш към Лос Анджелис, знаеш ми номера. Ще се съберем да му теглим едно гуляйче.

— Непременно. — В очите ми напираха горещи сълзи. — Същото се отнася и за теб, ако случайно наминеш насам.

— Мики?

— Тук.

— Обичам те, мой човек.

— Взаимно.

— Добре. Вдигни палеца.

— Бибип, Ричи.

Той се разсмя.

— Добре де, добре. Пъхни си го в ухото, Майк. Чуеш ли, м’че, в ухото рекох.

Той затвори телефона и аз сторих същото. После се облегнах на възглавниците, затворих очи и дълго не ги отварях.

7 юни 1985

Загинал е полицейският шеф Андрю Радмейкър, който в края на шейсетте години зае мястото на Бортън. Произшествието е странно и неволно го свързвам с онова, което ставаше в Дери… до неотдавна.

Общата сграда на съда и полицията се намира съвсем близо до пропадналата зона и макар да изглежда запазена, сътресенията — или пороят — трябва да са предизвикали незабелязани увреждания.

Вестникът съобщава, че снощи Радмейкър останал да работи до късно в кабинета си, както правел всяка вечер след урагана и наводнението. Този кабинет някога се намираше на третия етаж, но отдавна е прехвърлен на петия, точно под таванското помещение, където се трупат стари архиви и всевъзможни вехтории. Сред вехториите бил и скитническият стол, който вече описах на предишните страници. Направен е от желязо и тежи над двеста килограма. По време на пороя зданието е глътнало доста вода и това трябва да е нарушило стабилността на таванския етаж (поне така пише във вестника). Каквато и да е причината, скитническият стол пропаднал право над бюрото, където полицейският шеф четял справки за щетите от бедствието. Радмейкър загинал на място. Полицаят Брус Андийн нахълтал в кабинета и го видял да лежи с химикалка в ръка сред останките от разбитото бюро.

Пак разговарях по телефона с Бил. Каза, че Одра вече приемала и по-солидна храна, но иначе нямало никакви изменения. Попитах го от какво страдаше Еди — астма или мигрена.

— Астма — веднага отвърна той. — Не помниш ли инхалатора?

— Естествено — казах аз и си спомних. Но едва след като Бил ми каза.

— Майк?

— Да?

— Как му беше фамилията?

Бележникът ми лежеше на нощното шкафче, но не посегнах натам.

— Не се сещам.

— Беше нещо като Керкорян — отчаяно изрече Бил, — но звучеше малко по-другояче. Ти обаче го имаш записано, нали?

— Да — казах аз.

— Слава Богу.

— Имаш ли някакви идеи за Одра?

— Имам една — каза той, — но е толкова безумна, че не искам да я обсъждам.

— Сигурен ли си?

— Аха.

— Добре тогава.

— Майк, страшно е, нали? Да забравяш така…

— Да — казах аз.

Наистина е страшно.

8 юни 1985

През юли в Дери трябваше да бъде направена първата копка за местния филиал на заводите „Рейтеон“, но в последния момент компанията е решила да се пренасочи към Уотървил. Уводната статия на „Дери нюз“ изразява дълбока печал… а ако правилно чета между редовете — и малко страх.

Мисля, че се досещам каква е идеята на Бил. Ще трябва да действува бързо, преди да са се изпарили последните остатъци от старата магия. Ако изобщо ги има.

В крайна сметка изглежда, че мислите ми отпреди три дни не са били чак толкова смахнати. Имената и адресите в бележника избледняват. Разликата в цвета на мастилото е толкова очебийна, сякаш са писани петдесет или седемдесет и пет години преди тези редове. Това е станало през последните четири-пет дни. Убеден съм, че до септември имената им ще изчезнат окончателно.

Навярно бих могъл да ги съхраня; бих могъл просто да ги преписвам отново и отново. Но съм убеден, че всеки нов запис ще избледнява на свой ред и скоро цялата работа ще се превърне в безсмислено занимание — като да напишеш петстотин пъти „Няма да стрелям по другарчетата си с дъвкана хартия“ . Ще пиша някакви непознати имена заради нещо отдавна забравено.

Да става каквото ще става.

Бил, не губи време… но внимавай!

9 юни 1985

Събудих се посред нощ от някакъв страшен кошмар, но не си спомнях какъв точно е бил. Обзе ме паника, не можех да дишам. Посегнах към звънеца… и не посмях да го натисна. Мярна ми се ужасно видение — как в стаята влиза Марк Ламоника със спринцовката… или Хенри Бауърс с автоматичния нож.

Грабнах бележника и позвъних на Бен Ханском в Небраска… адресът и номерът са избледнели още повече, но засега се разчитат. Обаче ядец. Телефонен запис ми съобщи от името на компанията, че номерът е анулиран.