Шеридан Фану - Кармила

Малко след един часа видях огромно черно тяло много трудно определимо, което пълзеше, както ми се стори в подножието на леглото и бързо се насочваше към гърлото на бедното момиче. Там прерасна в огромна, пулсираща маса.

За няколко мига стоях като вкаменен. Съвзех се и веднага скочих напред със сабята в ръка. Черното създание внезапно се сви към леглото, плъзна се под него и застана на пода на около ярд от кревата. Прикова в мен поглед на притаена жестокост и ужас и аз видях Миларка. Без да се замислям за нищо, моментално нанесох удар със сабята си, но видях Миларка да стои до вратата невредима. Ужасен, аз се приближих и замахнах отново. Тя изчезна! Сабята ми се разлетя на парчета от удара с вратата. Не мога да ви опиша всичко, което се случи през онази ужасна нощ. Цялата къща беше на крак и в суматоха. Призракът Миларка бе изчезнал. Но нейната жертва бързо гаснеше и преди да се пукне зората умря.

Старият генерал беше възбуден. Ние не говорехме. Баща ми се отдалечи малко и започна да чете надписите на надгробните плочи и в тази своя заетост, той премина през вратата на един страничен параклис, за да продължи с търсенето си. Генералът се облегна на стената, избърса очите си и тежко въздъхна. Аз бях облекчена чувайки гласовете на Кармила и госпожата, които в този момент се приближаваха. Гласовете обаче замряха.

В тази пустош, току-що бях изслушала една толкова странна история, свързана с именит и титулуван мъртвец, чиито паметници се разрушаваха наоколо сред прах и бръшлян. Всеки епизод от разказа напомняше ужасно моя собствен загадъчен случай. В това свърталище на духове, затъмнено от диворастящите храсти, които се издигаха гъсти и високи от всички страни на безмълвните му стени, започна да ме обзема страх и сърцето ми замря като помислих, че приятелите ми няма да навлязат и обезпокоят това тъжно и зловещо място.

Старият генерал се опираше с ръка на един разбит паметник, а очите му бяха приковани в земята. Под един тесен сводест вход, украсен с онези демонични гротески, в които проличава циничното и страшно въображение на старите готически майстори, аз с радост видях красивото лице и фигура на Кармила, влизаща в мрачния параклис.

Тъкмо щях да стана и заговоря, кимайки успокоена в отговор на нейната очарователна усмивка, когато с рев старият човек до мен грабна секирата на дърваря и се втурна напред. Виждайки го, лицето й придоби чертите на уплашен звяр. Това бе моментна и страшна трансформация и тя направи несигурна крачка назад. Преди да мога да извикам, той я удари с всичка сила, но тя се изплъзна от удара и незасегната, сграбчи със своите малки пръсти китката му. Той се бори, за да освободи ръката си, но пръстите му се разтвориха, секирата падна на земята и момичето изчезна. Генералът политна към стената. Сивата му коса беше настръхнала, по лицето му блестяха капчици пот сякаш щеше да умре всеки момент.

Ужасната сцена трая само миг. Първото нещо, което си спомням след нея е, че госпожата стоеше пред мен и нетърпеливо повтаряше все един и същи въпрос: «Къде е госпожица Кармила?» Накрая отговорих, че не знам, не мога да кажа, но е отишла нататък и посочих вратата, през която госпожата току-що беше влязла. Тя погледна смаяно:

— Но аз стоях там, в коридора, още когато госпожица Кармила влезе и не се е върнала! — Тя започна да вика Кармила през всяка врата, коридор и през прозорците, но отговор нямаше.

— Тя се нарича Кармила? — попита генералът още възбуден.

— Кармила, да! — отговорих аз.

— Но — каза той, — това е Миларка! Същото лице, което много отдавна се наричаше Миркала — графиня Карнщайн. Замини от това прокълнато място, мое клето дете, колкото може по-бързо! Отиди в къщата на свещеника и стой там докато дойдем! Заминавай! Дано не видиш Кармила повече, тук няма да я намериш!

Един от най-странно изглеждащите хора, които бях виждала, влезе в параклиса през вратата, през която Кармила беше изчезнала. Беше висок, прегърбен, с тесни рамене и облечен в черно. Лицето му беше загоряло и прорязано от дълбоки бразди.

Носеше шапка със странна форма и широка периферия. Косата му — дълга и прошарена, Висеше на раменете му. Той носеше чифт златни очила и вървеше бавно, с особена провлачена походка, с лице обърнато понякога към небето, понякога наведено към земята сякаш постоянно усмихнат. Неговите тънки дълги ръце се поклащаха, а кльощавите му пръсти покрити в малко широки за тях стари черни ръкавици, махаха и жестикулираха крайно отвлечено.