Стефани Майер - Зазоряване

— Ще се видим с вас утре. Предполагам, че нещата ще бъдат малко скучни оттук насетне, а?

— Горещо се надявам да е така — каза Едуард.

Изправихме се след като той си тръгна — внимателно преместих Неси в другата си ръка, за да не я събудя. Бях дълбоко благодарна да я видя заспала спокойно. Толкова много неща се бяха струпали на малките й рамене. Беше време отново да бъде дете — защитено и в безопасност. Още няколко години детство.

Идеята за мир и спокойствие ми напомни за някой, който не изпитваше изобщо тези чувства.

— О, Джаспър? — попитах аз, като се обърнахме на вратата.

Джаспър бе като в сандвич между Есме и Али, някак си по̀ на място в семейната картинка от обикновено.

— Да, Бела?

— Любопитна съм — защо Джей Дженкс е уплашен до смърт дори при самото споменаване на името ти?

Джаспър се засмя.

— От опит знам, че някои работни взаимоотношения са по-добре стимулирани от страх, отколкото от парична изгода.

Намръщих се, обещавайки си, че оттук нататък аз ще поема работните взаимоотношения и ще спестя на Джей инфарктът, който определено го очакваше някой ден.

Бяхме целунати и прегърнати и ни бе пожелана лека нощ от семейството ни. Единствената част, която бе не на място, бе отново Нахуел, който ни гледаше напрегнато, сякаш искаше да ни последва.

Веднъж щом бяхме пресекли реката, вървяхме малко не по-бързо от човешката скорост, хванати за ръце. Беше ми писнало да ме притискат крайни срокове и просто исках да си почина малко. Едуард сигурно се чувстваше по същият начин.

— Трябва да призная, ужасно съм впечатлен от Джейкъб точно сега — каза ми Едуард.

— Вълците имаха голямо въздействие, нали?

— Нямах предвид това. Нито един път не си помисли днес за факта, който според Нахуел, Неси ще бъде напълно зряла след шест и половина години.

Замислих се за минута.

— Той не я вижда по този начин. Не я припира да расте. Просто иска да е щастлива.

— Знам. Както казах, впечатлен съм. Неприятно ми е да призная, но тя можеше да има и по-лош избор.

Намръщих се.

— Ще мисля по този въпрос след точно шест и половина години.

Едуард се засмя, след което въздъхна.

— Разбира се, изглежда ще има конкуренция, за която да се притеснява, когато дойде точният момент.

Мръщенето ми се задълбочи.

— Забелязах. Благодарна съм на Нахуел за днес, но цялото това зяпане бе малко странно. Не ме интересува, че е единственият полувампир, с когото няма родствена връзка.

— О, той не гледаше към нея — гледаше към теб.

И на мен така ми се бе сторило… само че нямаше смисъл.

— Че защо ще го прави?

— Защото си жива — каза той тихо.

— Напълно ме обърка.

— През целият си живот — обясни той — а е поне с петдесет години по-възрастен от мен…

— Направо е грохнал старец — добавих аз.

Той не ми обърна внимание.

— Винаги се е считал за творение на злото, за убиец по природа. И сестрите му са убили майките си, но не са се замисляли за това. Джохан ги е възпитал да гледат на хората като на животни, докато те самите са като богове. Но Нахуел бил обучен от Хюилен, а Хюилен е обичала сестра си повече от всичко останало. Това е оформило цялата му перспектива. И, по един начин, той наистина се е мразел.

— Това е толкова тъжно — промълвих аз.

— След което ни видя нас тримата — и осъзна за пръв път, че само защото е наполовина безсмъртен, това не означава, че е му е вродено да е зъл. Той ме гледа и вижда… какъв би могъл да бъде неговият баща.

— Ти си определено съвършен във всеки аспект — съгласих се аз.

Той изсумтя, след което отново стана сериозен.

— Гледа теб и вижда животът, който майка му е трябвало да има.

— Горкият Нахуел — прошепнах аз и въздъхнах, защото знаех, че след това никога няма да мога да си помисля нещо лошо за него, без значение колко ме смущаваше зяпането му.

— Не тъгувай за него. Той е щастлив сега. Днес най-накрая е започнал да си прощава.

Усмихнах се за щастието на Нахуел, след което се замислих, че днешният ден принадлежеше на щастието. Въпреки че саможертвата на Ирина бе тъмна сянка срещу ярката светлина, която отделяше момента от пълно съвършенство, радостта бе невъзможна за отричане. Животът, за който се бях борила отново бе в безопасност. Семейството ми бе цяло. Дъщеря ми я очакваше прекрасно бъдеще. Утре щях да отида да видя баща си — той щеше да види, че страхът в очите ми е заменен от радост, и той също щеше да е щастлив. Внезапно бях сигурна, че няма да го открия там сам. Може и да не бях толкова наблюдателна през изминалите няколко седмици, но в този момент имах чувството, че съм знаела през цялото време. Сю щеше да бъде с Чарли — майката на върколаците и бащата на вампирите — и той нямаше повече да е сам. Усмихнах се широко при това ново прозрение.