Стефани Майер - Зазоряване

Аро простря ръцете си напред към нас, почти извинително. Зад него, по-голямата част от стражите, заедно с Кай, Маркус и тихите им, загадъчни съпруги, напускаха мястото, отново в строга редица. Само трима, които явно бяха личната му стража, се забавиха с него.

— Толкова се радвам, че нещата се решиха без насилие — каза той сладко. — Моят приятел, Карлайл — колко съм щастлив, че отново мога да те нарека свой приятел! Надявам се, че няма лоши чувства. Уверен съм, че разбирате какво тежко бреме е поставил дългът на раменете ни.

— Напусни с мир, Аро — каза твърдо Карлайл. — Моля те, помни, че самоличността ни в тази околност трябва да бъде пазена и нека стражите си се въздържат от ловуване в този район.

— Разбира се, Карлайл — увери го Аро. — Съжалявам, че съм спечелил неодобрението ти, скъпи приятелю. Може би след време ще ми простиш.

— Може би след време отново ще докажеш, че си наш приятел.

Аро наклони глава в знак на разкаяние и направи няколко крачки назад, преди да се обърне. Гледахме мълчаливо, докато и последните четирима Волтури изчезнаха сред дърветата.

Беше много тихо, а аз не свалях щита си.

— Наистина ли свърши? — прошепнах на Едуард.

Усмивката му беше огромна.

— Да. Отказаха се. Като всички побойници и те са страхливци под наперената си походка — той се засмя.

Алис се засмя заедно с него:

— Сериозно, хора. Те няма да се върнат. Вече можете да се отпуснете.

Последва още мълчание.

— Да му се не види и късмета — промърмори Стефан.

И тогава всичко избухна.

Последва вълна от поздравления. Оглушителни викове изпълниха поляната. Маги се хвърли върху Сайобан изотзад. Розали и Емет отново се целунаха — по-дълго и по-пламенно от преди. Бенджамин и Тиа се бяха вкопчили един в друг, също както Елизар и Кармен. Есме държеше Алис и Джаспър с стегнатата си прегръдка. Карлайл горещо благодареше на новодошлите южняци, които бяха спасили всички ни. Качири стоеше много близо до Зафрина и Сена, а пръстите им бяха сключени едни с други. Гарет вдигна Кейт от земята и я завъртя в кръг.

Стефан се изплю в снега. Владимир стисна зъби с кисело изражение на лицето.

А аз се изкачих едва-едва върху огромният червеникавокафяв върколак, за да дръпна дъщеря си от гърба му и тогава я притиснах към гърдите си.

— Неси, Неси, Неси — тананиках си аз.

Джейкъб се засмя със силния си, подобен на лай смях и отърка нос в главата ми.

— Млъкни — промърморих аз.

— Мога да остана? — настоя Неси.

— Завинаги — обещах аз.

Вечността беше наша. А Неси щеше да е добре, здрава и силна. Като получовекът Нахуел, дори на 150 години пак щеше да е млада. И всички щяхме да сме заедно. Щастието избухна като експлозия вътре в мен — толкова силно и нестихващо, че не бях сигурна дали ще оцелея.

— Завинаги — повтори Едуард в ухото ми.

Не можех да говоря повече. Вдигнах глава и го целунах със страст, която можеше да подпали и гората.

Нямаше да забележа.

— Значи бе комбинация от няколко неща, които се случиха накрая, но всичко бе благодарение на… Бела — обясняваше Едуард.

Семейството ни и двамата ни останали гости седяха във всекидневната на Кълънови, докато гората помръкваше отвъд високите прозорци.

Владимир и Стефан бяха изчезнали преди да приключим с празнуването. Те бяха изключително разочаровани от развоя на нещата, но Едуард каза, че страхливостта на Волтури им е доставила почти достатъчно удоволствие, което да компенсира недоволството им.

Бенджамин и Тиа побързаха да последват Амун и Кеби, нетърпеливи да им разкажат резултата от конфликта; бях сигурна, че ще ги видя отново — поне Бенджамин и Тиа. Никой от номадите не остана. Питър и Шарлот проведоха бърз разговор с Джаспър, след което и те си заминаха.

Събраните отново амазонки също бързаха да се върнат вкъщи — беше им трудно да бъдат далеч от любимата им тропическа гора — въпреки че им бе приятно да ни бъдат на гости.

— Трябва да доведете детето да ме види — настоя Зафрина. — Обещай ми, момиче.

Неси притисна ръката си към шията ми, също умоляваща.

— Разбира се, Зафрина — съгласих се аз.

— Ще бъдем големи приятелки, моя Неси — обяви дивата жена, преди да напусне заедно със сестрите си.

Ирландският клан продължи масовото изселване.

— Добра работа, Сайобан — поздрави я Карлайл, докато се сбогуваха.

— Ах, силата на желанието — отвърна саркастично тя, извъртайки очи. След което бе сериозна. — Разбира се, това не е приключило. Волтури няма да простят това, което се случи тук.