Джон Сол - Сенки

— Я да видим какво ще направиш! Ще викнеш някой даскал, а?

— Не, само ми я върни — рече Джош.

— И без това няма да ти хареса!

Присмехулната усмивка на Итън Роудър изведнъж стана зла.

— Откъде знаеш? Да не би да смяташ, че съм твърде тъп, за да я прочета? — Като пазеше книгата от отчаяните опити на Джош да си я върне, той я разтвори. И едва тогава разбра, че тя не е на английски.

— Ега ти — ревна.

— Този дребен мухъл чете на чужд език!

— Да, на френски е — проплака Джош.

— На него е написана. Върни ми я, чуваш ли? — Той пак посегна към книгата, но Итън се оказа твърде бърз, сграбчи го за ръката, стисна го силно и пръстите му се впиха в плътта. Децата от съседната маса ококорени следяха спречкването, но никое не понечи да се намеси. Джош отчаяно затърси с поглед приятелско лице, лицето на човек, склонен да му се притече на помощ. Никой не помръдваше. В мига, в който осъзна, че е абсолютно сам, нещо в него се откърти.

— Я ме остави на мира, задник такъв — кресна той и рязко издърпа ръката си, после вдигна стола, на който бе седял, и замахна към Итън. Онзи се сниши, посегна, сграбчи стола за крака и го измъкна от ръцете му.

Отчаян, Джош затършува зад гърба си, напипа картонената кутия с мляко и я взе. Итън замахна с юмрук и той лисна млякото насреща му. Бялата течност обля лицето на Итън и се застича по ризата му, а от съседната маса се надигна вълна от смях. Божичко — изкрещя Итън, — защо го направи?

— А ти защо не ме остави на мира? — Джош измъкна книгата си от локвата мляко на пода. Опита се да поизбърше страниците й, но вече бе твърде късно. Някои от тях се бяха набръчкали. За по-малко от седмица вече на нищо не приличаше.

— Виж! — изкрещя той.

— Виж какво направи с книгата ми! — Запокити мокрото томче по Итън Роудър и тъкмо да се нахвърли върху него, когато от вратата се разнесе гръмовит глас.

— Веднага престанете! — Арнълд Ходжкинс не бе директор на Едемското обединено училище от вчера и знаеше как да сложи точка на суматохата в стола. Той си проби път сред насъбралата се около двете момчета тълпа и здраво хвана побойниците за раменете.

— Стига толкова! Хайде!

Щом пръстите на директора се вкопчиха в рамото на Джош, той премигна, но не каза нищо.

Итън Роудър обаче кръвнишки изгледа Джош и с треперещ от яд глас занарежда:

— Нищо не съм направил! Той започна пръв! Аз просто си седях, а тоя взе, че ме поля с мляко! Вижте ризата ми! Цялата е мокра! Джош се смая от безочливата лъжа, но преди да успее да обели и дума, едно от момчетата, Хосе Кортес, се изтъпани до Итън. Хосе и Итън бяха приятели.

— Точно тъй си беше — рече той. Погледът му сякаш изгаряше Джош, предизвикваше го да оспори думите му.

— Итън изобщо не е виновен. Джош чисто и просто откачи. Такъв си е той! Шашав!

Очите на момчето се местеха от лице на лице. Молеха се някой — който и да е — да каже истината. Но децата, скупчили се около тях, бяха все приятели на Итън Роудър, до едно бяха от неговия клас и вече мразеха Джош.

Очите му пребродиха цялата столова и най-сетне настойчиво се спряха върху Питърсън, който се бе покатерил на някакъв стол в дъното на столовата и се напрягаше да не пропусне нещо от свадата, та да може да разказва на приятелите си подробности за случката.

Само преди две години и Джош бе седял на масата до Джери и се бе кикотил на смешките му.

Сега бившият му най-добър приятел не даде знак, че го познава. Очите им се срещнаха за миг, но Джери бързо отвърна поглед, скочи от стола и се скри зад тълпата по-големи деца, наобиколили Джош и директора.

— Е, какво ще кажеш? Така ли беше?

Джош чу гласа на директора и отчаян поклати глава.

Просто си седях и четях. Итън ми грабна книгата и не искаше да ми я върне.

— О, за Бога! — изпъшка Итън.

— Че за какво ми е притрябвала глупавата му книга? Само го попитах какво чете, а него, както винаги, нещо го прихвана!

— Стига вече! — кресна Ходжкинс и видът му красноречиво предупреждаваше Итън да не дотяга повече на късмета си.

— Роудър, ти и Кортес ще почистите тази кочина! И без много — много приказки! Маккалъм, ти идваш с мен!

Джош мълчаливо кимна и с наведена глава последва директора.

Представяше си конското, което щяха да му дръпнат заради хаоса в столовата.

Реши, че тази година първият учебен ден протече дори по-зле от миналата.

А и не виждаше изгледи нещата да се оправят.

И да бъде наистина лют! Като за мъже!

В този миг Бренда Маккалъм чу подвикването откъм кухнята, но го удостои само с бързо кимване, опитвайки се да не пропусне нещо от непрекъснато сменящата се поръчка на четиримата мъже, трескаво избиращи обеда си. Не им връзваше кусур за сприхавостта, но каква вина имаше тя, че Мери-Лу се бе обадила сутринта да каже, че е болна, и ги остави с Анет сами да се оправят с обедната навалица. Бавното обслужване все още не беше проблем на клиентите и тя успя да се сдържи и не избухна, когато единият от мъжете промени поръчката си за трети път. Но когато Макс отново подвикна, този път саркастично, за да попита дали случайно изведнъж не е оглушала, това се прибави към горещината на знойния ден и нервите й не издържаха.