Джон Сол - Сенки

— Ако съдим по думите ви, излиза, че каскадата на Джош с ножа не е била предварително замислена. Изглежда, той наистина се е разстроил от всичко случило се, доядяло го е на вас и е намерил начин да привлече вниманието ви.

Бренда дълбоко си пое дъх, но облекчението й продължи само миг.

— Какво искате да кажете? — възкликна тя, връхлетяна от ново ужасно хрумване.

— Възможно ли е… може ли пак да се опита?

Дълго време лекарят не отвърна, сякаш изпитваше неудобство да й каже истината.

— Не знам — най-сетне рече той, — но ми се струва, че ние трябва да намерим отговори за някои от неговите въпроси. — Умишлено употребил «ние», Хасбъро с облекчение забеляза, че жената пред него сякаш се поуспокои, като че ли фактът, че вече не е сам — сама с проблемите си, ги правеше по-преодолими. Той току-що бе научил, че Бренда Маккалъм няма близък човек, към когото да се обърне, че не може да разчита нито на родителите си, нито на бившия си съпруг. Освен това и Едемското училище едва ли много-много можеше да и помогне. Предположенията му се потвърдиха, когато я помита какво са я посъветвали там.

— Едно на нула за господин Ходжкинс — отвърна тя и затърси в чантата си проспекта, който директорът на училището й бе дал същия ден.

— Сега ще ви се изясни страхотната му идея. — Тя сложи проспекта на бюрото.

— Представяте ли си? Как бих могла да изпратя Джош на такова място! — Бренда здраво стисна ръце, за да спре треперенето им — не знаеше дали от гняв или от страх — и нервно заоглежда лицето на лекаря, докато той разучаваше проспекта.

Ричард Хасбъро не й отговори, а само поклати глава — жест, които Бренда мигновено изтълкува като съгласие със собствената й преценката относно предложението на Ходжкинс.

— Тъпо, нали? Хасбъро я погледна.

— Защо тъпо? Не бих казал. Тя зяпна.

— Да не би да сте чували за туй място?

— Разбира се, че съм чувал. То се намира в съседство с университета, където учеше жена ми. От време на време тя се занимаваше с някои от неговите възпитаници. Дори няколко седмици им води часовете по изкуствата.

— А колко би могло да струва? — попита Бренда. — Каквато и сума да назовеше Хасбъро, тя щеше да бъде непосилна за нея и щеше да сложи край на обсъждането.

— Ако Джош успее да влезе, вероятно няма да струва и пени — отвърна Хасбъро.

— По начало Академията няма за цел да носи печалба. Тя работи в сътрудничество с университета, който пък изследва децата по време на обучението им там, Бренда невярващо го погледна.

— Искате да кажете, че става дума за нещо като лаборатория, в която използуват децата за опитни зайчета?

Хасбъро на свой ред я погледна учудено.

— Нищо подобно — бързо отвърна той.

— Всъщност там обучението се провежда колкото се може по-близо до домашните условия. И макар че децата са под наблюдение, те не го знаят. — Бренда понечи да попита още нещо, но той вдигна ръка и я спря.

— Вижте, нека се обадя тук-там, преди да обсъждаме въпроса. Все още познавам неколцина от хората там. Нека първо проверим какво е положението. Може вече да нямат места или пък още да не са подготвени да видят Джош. Но си заслужава да опитаме.

Бренда откри, че седи съвършено неподвижно. Дори белите й дробове бяха застинали между две вдишвания. В съзнанието й се въртеше поредица от образи: синът й, заключен в стаята си в някаква лудница, нейният Джош, малтретиран на игрището в Едемското училище. Каквото и да му се случеше на новото място — място, за което до днес не бе и чувала — то едва ли можеше да бъде по-лошо от оставането му тук.

Тя бавно изпусна въздуха, който несъзнателно бе задържала, и рече:

— Добре. Май ще е по-добре да говоря с тях.

Хилди Креймър седеше зад бюрото си в една от бившите по-малки приемни на вилата, в която се помещаваше Барингтънската академия. Чаша кафе, вече съвсем изстинало, стоеше край телефона. Тя я поднесе към устните си и направи гримаса, щом отпи от студената течност. Остави чашата, погледна през прозореца и както винаги отдели минута-две да се порадва на изгледа — на ширналата се пред зданието ливада и на разпръснатите из нея групи секвои и евкалипти. После се сети за напрегнатото си разписание и се зае за последен път да преглежда документите на някой си Джошуа Маккалъм, които факсът им не спря да бълва от вчера следобед до тази сутрин.

Тук бяха всичките му училищни свидетелства от детската градина насам, както и резултатите от всевъзможните стереотипни тестове, на които е бил подлаган през годините.